— Но… — започна Албърт. Дженкинс се усмихна и вдигна ръка.
— Знам какво ще възразиш, Албърт, и мога да го обясня. Разрешаваш ли ми?
Албърт кимна.
— Пилотът приземява самолета — да кажем, на тайна писта в Невада. Пътниците, които са били будна, когато е бил пуснат газът, и стюардесите, разбира се, са свалени от борда от зли мъже, които носят беди костюми тип „Щамът Андромеда“. Пътниците, които са били заспали — ти си между тях, млади приятелю, — просто продължават да спят, само че малко по-дълбоко от преди. После пилотът връща полет 29 на правилната му височина и курс. Включва автопилоти. Когато самолетът стига до Скалистите планини, въздействието на газа започва да намалява. Диазалинът е от така наречените чисти препарати — такъв, който не оставя забележими ефекти след действието си. С други думи, без никакво призляване. По радиоуредбата пилотът чува как слялото момиченце плаче за леля си. Той знае, че тя ще събуди и другите. Време е експериментът да започне. Затова той става и напуска кабината, като затваря вратата след себе си.
— Как е успял да направи това? От външната страна няма дръжка.
Дженкинс махна с ръка.
— Най-простото нещо на света, Албърт. Използва лепенки с лепкавата част навън. След като вратата щракне в бравата, тя се заключва.
На лицето на Албърт започна да се изписва усмивка на възхищение, но после застина.
— В този случай пилотът би бил елин от нас — каза той.
— И да, и не. В моя сценарий, Албърт, пилотът си е пилотът. Пилотът, който просто се случи на борда, по предположение летящ с безплатен билет за Бостън. Пилотът, който лети в първа класа и е бил на по-малко от десет метра от вратата на кабината, когато сме паднали в помийната яма.
— Капитан Енгъл — каза Албърт е нисък, изпълнен с ужас глас.
Дженкинс се съгласи с приятния, но самодоволен тон на учител по геометрия, който току-що е написал под особено трудна теорема „к. т. е. д“.
— Капитан Енгъл.
Никой от двамата не забеляза как Полото ги гледаше с блестящи, трескави очи. Сега Полото взе самолетното списание от джоба на седалката пред него. Махна му корицата и започна да го къса на дълга ивици. Оставяше ги да падат на пода до кафявите му обувки, където се смесваха с остатъците от салфетката.
Устните му се движеха беззвучно.
2
Ако Албърт беше изучавал Новия завет, щеше да разбере как трябва да се е чувствал Савел — този най-ревностен враг на ранните християни, когато на пътя към Дамаск пелената се е вдигнала от очите му. Той гледаше Робърт Дженкинс с възторжен ентусиазъм и от мозъка му беше изчезнала и най-малката следа от сънливост.
Разбира се, когато се позамислиш или когато някой като господин Дженкинс, който наистина е умна глава, независимо дали е с дрипаво спортно сако, или не, помисли вместо тебе — номерът изглеждаше твърде голям и очевиден, за да бъде забелязан. Почти всички действащи лица и екипажът на полет 29 бяха изчезнали между пустинята Мохаве и Големия превал… но изведнъж един от малкото оцелели просто се оказва — о, изненада! — друг пилот на „Американ прайд“, който по неговите собствени думи, е достатъчно квалифициран, за да управлява самолет от тази марка и модел, а също и да го приземи.
Дженкинс, който гледаше внимателно Албърт, се усмихна. В усмивката му нямаше много хумор.
— Това е временен сценарий — — каза той, — нали?
— Трябва да го заловим веднага, след като се приземим — каза Албърт и трескаво се зачеса по бузата, — Вие, аз, господин Гафни и онзи британец. Изглежда, си го бива. Само че… ако британецът също е с тях? Той би могъл да бъде охрана на капитан Енгъл, разбирате ли? Просто в случай, че някой се досети как стоят нещата, както вие се досетихте.
Дженкинс отвори уста да отговори, но Албърт продължи бързо, без да го изчака.
— Просто, ще трябва да хванем и двамата. По някакъв начин. — Той хвърли на господин Дженкинс една скъперническа усмивка — усмивката на Аса Коснър. Хладна, стегната, опасна. Усмивка на мъж, който е по-бърз и от дявола и го знае. — Може да не съм най-умният на света, господин Дженкинс, но не съм и опитно животно на никого.
— Но той не издържа критика, да знаеш — каза благодушно Дженкинс.
Албърт мигна.
— Какво?
— Сценарият, който току-що ти скицирах. Не издържа критика.
— Но — нали казахте?
— Казах, че ако беше само самолетът, щях да мога да съставя сценарий. И съставих. При това добър. Ако това беше идея за книга, басирам се, че посредникът ми можеше да я продаде. За съжаление не е само самолетът. Можеше поне Денвър да си стои там долу, но ако беше така, то всичките му светлини са били изгасени. Сверявах по часовника си маршрута на пътуването ни и мога да ти кажа, че не е и само Денвър. Омаха, Де Мойнс — никаква следа и от тях, момчето ми. Всъщност не видях никакви светлини. Никакви селски къщи, никакви складове за зърно и транспортни възли, никакви контролни пунктове на границите между щатите. Нощем тези неща се виждат, знаеш — при новото интензивно осветление те се виждат много добре, даже когато си на шест мили над тях. Земята е напълно тъмна. Сега мога да повярвам, че може би е имало правителствена служба, която ни е упоила всички, за да наблюдава реакциите ни. Поне хипотетично. Това, което не мога да повярвам, е че, тази организация е убедила всички по траекторията на полета ни да загасят светлините си, за да засили илюзията, че сме съвсем сами.