— Ами… може би всичко е измама — предположи Албърт. Може би всъщност сме още на земята и всичко, което виждаме през прозореца, знаете ли, се прожектира. Веднъж гледах подобен филм.
Дженкинс поклати глава бавно, със съжаление.
— Сигурен съм, че е било интересен филм, но не вярвам това да стане в истинския живот. Мисля, че не, освен ако теоретичната тайна служба е усъвършенствала някаква триизмерна прожекция на ултраширок екран. Каквото и да се случва, то не става само вътре в самолета, Албърт, и ето къде се къса дедукцията.
— А пилотът? — каза яростно Албърт. — Как се е случило, че той е тук в точното място и време?
— Интересуваш ли се от бейзбол, Албърт?
— А? Не. Искам да кажа, понякога гледам „Доджърс“ по телевизията, но всъщност не се интересувам.
Е, да ти разкажа за най-удивителната статистика, която някога е била записвана в една игра, която много обича различни статистики данни. В 1957 година Тед Уилямс е достигнал база при шестнайсет последователни удара. Тази серия е продължила шест бейзболни мача. През 1941 година Джо ди Маджо е направил пълна обиколка в петдесет и шест поредни мача, но вероятността да се направя това, което е
Достигнал Ди Маджо, бледнее пред постижението на Уилямс, като съотношението е някъде около два милиарда към едно. Любителите на бейзбола обичат да казват, че серията на Ди Маджо никога няма да бъде изравнена. Аз не съм съгласен. Но бих желал да се обзаложа, че ако се играе бейзбол в продължение на хиляда години отсега нататък, рекордът на Уилямс от шестнайсет поредни достигания на база няма да бъде подобрен.
— И всичко това означава какво?
— Означава, че аз вярвам, че присъствието на капитан Енгъл на борда на самолета тази вечер не е нищо повече от случайност също както шестнайсетте последователни бази на Тед Уилямс. И като отчитаме обстоятелствата, в които сме попаднали, бих казал, че това е наистина много щастлива случайност. Ако животът беше като криминален роман, Албърт, в който съвпаденията не са разрешени и вероятностите никога не остават неизпълнени за дълго, работата щеше да бъде много по-проста. Аз обаче съм открил, че в реалния живот съвпаденията не са изключение, а правило.
— — Тогава какво се е случило? — прошепна Албърт.
Дженкинс изпусна дълга, тежка въздишка.
— Боя се, че не аз съм човекът, когото трябва да питаш. Жалко, че на борда не са Лари Найвън или Джон Варли.
— Кои са тези?
— Писатели на научна фантастика — каза Дженкинс.
3
— Предполагам, че не четеш научна фантастика, нали? — внезапно попита Ник Хоупуел, Брайън се обърна и го погледна. Ник беше седял тихо на мястото на навигатора откакто Брайън беше поел управлението на полет 29 вече почти два часа. Беше слушал безмълвно как Брайън се опитва да се свърже с някого — с когото и да било — на земята или във въздуха.
— Като малък бях луд по нея — каза Брайън. — А ти?
Ник се усмихна.
— Докато станах някъде към осемнайсет години, твърдо вярвах, че Светата Троица се състои от Робърт Хайнлайн, Джон Кристофър и Джон Уиндъм. Докато седях тук, през главата ми минаха всички тези стари истории, приятелче. И си мислех за такива екзотични неща като изкривяване на времето, изкривяване на пространството и нападения на извънземни.
Брайън кимна. Изпита облекчение — беше приятно да почувстваш, че не си единствения, на когото му минават луди мисли.
— Искам да кажа, че всъщност нямаме никакъв начин да разберем дали долу е останало нещо, нали? — Не — отвърна Брайън. — Нямаме.
Ниските облаци над Илинойс бяха закрили тъмната маса на земята далече долу под самолета. Брайън беше сигурен, че това все още беше земята — Скалистите планини изглеждаха успокояващо познати дори от височина 12 000 метра — но това беше единственото, в което бе сигурен. А облачната покривка можеше да продължи чак до Бангор. След като диспечерската служба не работеше, нямаше начин да узнае това е положителност. Брайън беше разиграл множество сценарии, а най-неприятният от всички бе следният: че те излизат от облаците и откриват, че е изчезнал всякакъв признак на човешки живот — включително летището, където се надяваше да кацне. Къде тогава щеше да приземи птицата си?