— Винаги очаквах най-трудната част — каза Ник.
„Най-трудната част от какво?“ — учуди се Брайън, но не попита.
— Защо не ни свалиш до хиляда и петстотин-две хиляди метра — изведнъж предложи Ник. — Просто да хвърлим един бърз поглед. Може би гледката на няколко градчета и големи магистрали ще успокои мислите ни.
Брайън вече беше мислил за това. Много му се искаше.
— Изкушаващо е — каза той. — но не мога да го направя. — Защо не?
— Все още на първо място отговарям за пътниците. Ник. Те вероятно ще изпаднат в паника, дори и ако предварително им обясня какво ще правя. Мисля най-вече за нашия гръмогласен приятел, който има неотложна среща в „Пруденшъл сентър“. Този, на когото изви носа.
— Мога да се оправя с него — отвърна Ник. — Както и с всички други, които буйстват.
— Сигурен съм. Че можеш — каза Брайън, — но все пак не виждам необходимост да ги плаша напразно. А и без това накрая ще разберем. Не можем да стоим вечно на тази височина, знаеш.
— Абсолютно си прав, приятел — каза Ник мрачно.
— Все пак бих могъл да го направя, ако бях сигурен, че мога да сляза под облаците до около хиляда и петстотин метра, но без диспечерската служба на летището и без други самолети, с които да мога да говоря, не мога да съм сигурен. Дори не знам какво е времето долу, да не говорим за другите нормални неща. Може да се смееш, ако искаш?
— Не се смея, приятелче. Изобщо не се смея. Повярвай ми.
— Добре, да допуснем, че сме преминали през изкривяване на времето както в научнофантастичен разказ. Какво ще спечелим, ако се спуснем под облаците и хвърлим бърз поглед върху група бронтозаври, които се борят на нивата на някой фермер, преди да бъдем разпердушинени от циклон или опечени в електрическа буря?
— Наистина ли мислиш, че това е възможно? — попита Ник.
Брайън го погледна внимателно, за да види дали въпросът е ироничен. Не приличаше на такъв, но знае ли човек. Нали англичаните са известни с мрачното си чувство за хумор?
Понечи да му разкаже, че веднъж е виждал нещо подобно в един стар епизод от „Зоната на здрача“, но после реши, че това изобщо няма да засили доверието на Ник.
— Смятам, че не е много вероятно, но нали схващаш мисълта ми — не знаем с какво си имаме работа. Можем да се сблъскаме с някоя чисто нова планина, издигнала се на мястото на щата Ню Йорк. Или е друг самолет. По дяволите — дори и с космическа совалка. Все пак, ако това е изкривяване на времето, можем с лекота да се окажем. — или в бъдещето, или в миналото.
Ник погледна през прозореца.
— Изглежда, че небето си е почти само наше.
— Тук горе — наистина. Но долу, кой знае? А „кой знае“ е много рискована ситуация за един пилот. Когато стигна до Бангор, смятам да прелетя над него, ако все още има облаци. Ще закарам самолета над Атлантика и на връщане ще се спусна под облаците. Ако направим началното си спускане над водата, шансовете ни ще бъдат по-добри.
— Значи засега просто продължаваме. — Точно така.
— И чакаме. — Отново точно.
— Е, ти си капитанът.
Брайън се усмихна.
— Трето точно попадение.
4
Дълбоко в браздите, издълбани на дъното на Тихия и Индийския океан, има риби, които живеят и умират, без дори да видят или да почувстват слънцето. Тези приказни същества се носят из дълбоките като призрачни балони, осветени отвътре от собственото си излъчване. Въпреки че изглеждат нежни, те всъщност са едно чудо на. Биологичните конструкции — построени така, че да издържат налагания, който за едно мигване на окото биха разплескали човек като стъкло на витрина. В голямата им сила. Обаче е и голямата им слабост. Пленници на собствените си странни тела, те са заключени в мрачните дълбини завинаги. Ако ги хванат и ги вдигнат към повърхността, те просто експлодират. Не външното налягане ги разрушавала отсъствието му.
Крейг Туми беше възпитан в собствената си мрачна дълбина и беше живял в своя собствена атмосфера на високо налягане. Баща му беше директор в Американската банка — много често далеч от къщи — карикатура на първокласен преуспял в живота човек. Отнасяше се към единственото си дете така яростно и безмилостно, както се отнасяше и към себе си. Приказките, които той разказваше на малкия Крейг вечер, ужасяваха момчето. Нищо чудно — защото точно ужас беше чувството, което Роджър Туми искаше да всели, в душата на сина си. В приказките се разказваше за едни чудовищни същества, наречени ланголиери.