Кой знае как би се почувствала рибата, пленена в една от тези дълбоки падини и извадена бързо на повърхността — на светлината на слънцето, за което някога не е подозирала? Не е ли поне възможно тези финални мигове да са пълни с екстаз, а не с ужас? Та рибата да почувства смазващата реалност на цялото това налягане едва когато накрая припадне? Да си помисли, ако се допусне, че рибата може да мисли, в някакво радостно опиянение: „Най-накрая се освободих от това тегло!“ — в секундите, преди да експлодира? Вероятно не. Рибите от тези тъмни дълбини може да не чувстват изобщо, поне не по начина, който ние разбираме, а със сигурност не могат да мислят… но хората могат.
Вместо да чувства срам, когато се качи на борда на полет 29 на „Американ прайд“, Крейг Туми беше завладян от огромно облекчение и трескаво, кошмарно щастие. Беше на път да експлодира, а откри, че изобщо не му пука. Даже откри, че го очаква с нетърпение. Усещаше как при изкачването му към повърхността налягането отпада от цялата повърхност на кожата му. За пръв път от седмици насам нямаше късане на хартия. Беше заспал още преди полет 29 да тръгне по пистата и беше спал като бебе, докато онова сляпо отроче не започна котешкия си концерт.
И сега му казаха, че всичко се е променило, и това просто не можеше да се допусне. Не трябваше да се допусне. Той беше здраво хванат в мрежата, беше почувствал влудяващото изкачване и опъването на кожата си при усилието да компенсира налягането. Те не можеха да си променят плановете и да го пуснат обратно в дълбочината.
Бангор?
Бангор, щата Мейн?
О, не. Наистина не.
Крейг Туми смътно съзнаваше, че повечето от хората на борда на самолета са изчезнали, но не го беше грижа. Не те бяха важното нещо. Не бяха част от това, което баща му обичаше да нарича ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Събранието в „Пруденшъл сентър“ беше част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ.
Тази налудничава идея — да се отклонят към Бангор, щата Мейн… чий план всъщност беше това?
Разбира се, беше идея на пилота, идея на Енгъл. Така наречения капитан.
Енгъл, сега? Енгъл чудесно можеше да бъде част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Можеше всъщност да е агент на ВРАГА. Крейг вътрешно подозираше това от мига, в който Енгъл беше започнал да говори по радиоуредбата, но в този случай той не трябваше да зависи от вътрешното си усещане, нали? Наистина не. Беше слушал разговора между кльощавото момче и мъжа в охлузеното спортно сако. Чувството на този човек за дрехи беше ужасно, но това, което той казваше, беше съвсем ясно за Крейг Туми… поне до известен момент.
„В такъв случай, пилотът би бил един от нас“ — беше казало хлапето.
„И да, и не — беше отговорил типът в парцаливо — то сако. — В моя сценарий пилотът си е пилотът. Пилотът, който просто случайно е на борда с безплатен билет за Бостън. Пилотът, който лети в първа класа и е бил на по-малко от десет метра от вратата на кабината.“
С други думи, Енгъл.
А другият тип — онзи, който беше извил носа на Крейг, очевидно също беше в играта и служеше като небесен разпоредител, който да предпазва Енгъл от всеки, който се намеси случайно.
Той не продължи да подслушва разговора между хлапето и мъжа в охлузеното спортно сако, защото мъжът престана да говори смислено и започна да сипе налудничави приказки за това как Денвър, Де Мойнс и Омаха били изчезнали. Мисълта, че тези три големи американски града могат просто да изчезнат, беше абсолютно невероятна… но това не значеше, че всичко, което каза старикът, беше невероятно.
Това, разбира се, беше експеримент. Тази идея не беше глупава — ни най-малко. Но идеята на старика, че всички те са опитни зайчета, беше просто още една безсмислица.
„Аз помисли Крейг. — Отнася се за мен. Аз съм опитното зайче“.
През целия си живот се беше чувствал като опитен образец в експеримент, подобен на този тук. „Това, господа, е въпрос на съотношение: налягане към успех. Правилното съотношение води до получаване на някакъв коефициент Х. Какъв коефициент Х? Това ще ни покаже нашето опитно зайче, господин Крейг Туми.“
Но после Крейг Туми беше направил нещо, което те не бяха очаквали — нещо, което никое от техните бели мишлета и морски свинчета никога не беше дръзнало да направи: беше им казал, че излиза от играта.
„Но ти не можеш да направиш това! Ще експлодираш!“
„Така ли? Чудесно!“