— Да — боя се, че е така. Бихте ли дошли с мен, капитан Енгъл?
2
В дванайсет и петнайсет Брайън Енгъл се настаняваше на място 5А в полет 29 на „Американ прайд“ — редовен полет от Лос Анджелис до Бостън. След около петнайсет минути този полет, наричан от транс — континенталните пътници „полет на недоспалите“, щеше да започне. Той си спомни как преди малко беше помислил, че ако не ЛАКС е най-опасното гражданско летище в Америка, то това е Лоугън. Какво неприятно съвпадение — сега щеше да има възможност да опита и двете места в рамките на осем часа: в ЛАКС като пилот и в Лоугън като пътник с безплатен билет.
Главоболието му — сега доста по-силно, отколкото при приземяването на полет 7, се покачи с още една степен.
„Пожар — помисли си той, — идиотски пожар. Какво е станало с димните детектори, по дяволите? Нали зданието беше чисто ново!“
Осъзна, че почти не беше мислил за Ан през последните четири или пет месеца. През първата година след развода, изглежда, тя беше всичко, за което беше мислил — какво прави, какви дрехи носи й, разбира се. С кого се среща. Когато оздравяването най-накрая започна, всичко стана много бързо… като че ли му бяха инжектирали някакъв антибиотик за съживяване на духа. Беше чел достатъчно за разводите и знаеше кое е най-обикновеното съживяващо средство — не антибиотик, а друга жена. С други думи — ефектът на обратния отскок.
Брайън не беше срещнал друга жена — поне до този момент. Няколко срещи и едно предпазливо полово общуване (беше стигнал до убеждението, че всички полови общувания в епохата на СПИН са предпазливи), но не и друга жена. Той просто се беше… излекувал.
Гледаше влизането на спътниците си. Млада жена с руса коса вървеше с момиченце с тъмни очила. Ръката на момиченцето беше върху лакътя на блондинката. Жената промърмори на спътницата си, момичето веднага погледна по посока на гласа й и Брайън разбра, че е сляпо — имаше нещо в движението на главата му. Интересно как такива малки движения могат да казват толкова много.
„Ан — каза си той, — не трябва ли да мислиш за Ан…“
Но умореното му съзнание продължаваше да се опитва да се изплъзне от темата за Ан: Ан, която беше негова жена; Ан — единствената жена, която някога беше удрял в гнева си; Ан, която сега беше мъртва.
Предполагаше, че може да изнесе цял цикъл от лекции; би говорил пред групи от разведени мъже, по дяволите, всъщност и пред разведени жени. Тема — разводът и изкуството на забравата.
„Оптималното време за развод е скоро след четвъртата годишнина“, би им казал. „Да вземем моя случай — аз прекарах следващата година в чистилището, чудейки се, доколко вината е била моя и доколко — нейна, чудейки се, колко правилно или неправилно е било да настоявам по отношение на децата — нашия голям проблем; не нещо драматично от вида на наркотици или изневяра, просто старият проблем «деца за сметка на кариера» и след това като че ли в главата ми се появи един експресен асансьор, в който беше Ан, и той тръгна надолу.“
Да. Надолу. А за последните няколко месеца той. Всъщност съвсем не беше помислял за Ан… дори и когато трябваше да се изпраща месечният чек за издръжка. Много разумна, много цивилизована сума. Ан и сама заработваше брутна сума от осемдесет хиляди годишно. Адвокатът му ги плащаше и това беше просто едно от перата в месечното известие, което получаваше Брайън, малко перо от две хиляди долаpa, записано между сметката за електричеството и вноската за изплащане на апартамента.
По коридора мина длъгнесто момче с цигулка в калъф под мишница и еврейска шапчица на главата. Изглеждаше едновременно притеснено и възбудено, а очите му бяха изпълнени с бъдещето. Брайън му завиждаше.
През последната година от брака им между двамата имаше много горчивина и накрая — около четири месеца преди финала то се беше случило — ръката му го направи, преди мозъкът му да каже „не“. Не обичаше да си спомня за това. Тя беше пила твърде много на едно празненство и когато си отидоха вкъщи, направо се беше нахвърлила върху него.
„Остави ме на мира, Брайън. Просто ме остави на мира. Повече никакви приказки за деца. Ако искаш изследване на спермата си, иди на лекар. Моята работа е рекламата, а не правенето на деца. Толкова съм изморена от всички твои мъжки глупос…“