И сега всичко му беше станало ясно, съвсем ясно. Тези други хора или бяха невинни случайни свидетели, или допълнителни участници, наети, за да предадат на тази глупава малка драма страшно необходимата й правдоподобност. Всичко беше нагласено с една цел: да се задържи Крейг Туми далеч от Бостън, да се задържи Крейг Туми да не излиза от експеримента.
„Ще видят те“ — помисли си Крейг. Издърпа нов лист от самолетното списание и го разгледа. На него беше показан щастлив мъж — мъж, който очевидно не беше чувал за ланголиерите, който очевидно не знаеше, че те се крият навсякъде — зад всеки храст и дърво, във всяка сянка, там, където не можеш да ги видиш. Щастливият мъж караше по селски път, седнал зад волана на наетата от „Авис“ кола. В рекламата пишеше, че когато покажеш на гишето на „Авис“ картата си за редовен пътник на „Американ прайд“, те веднага ще ти дадат тази кола под наем, а може би заедно с нея и шоу-балерина, която да шофира. Той започна да къса ивица хартия от гланцираната реклама. Звукът от дългото, бавно късане беше едновременно мъчителен и напълно успокояващ.
„Ще видят, че когато кажа, че излизам, значи точно това имам предвид,“
Пусна ивицата на пода и започна със следващата. Важно беше разкъсването да е бавно. Важно беше всяка ивица да бъде колкото може по-тясна, но не биваше да станат прекалено тесни, защото ще ти избягат и ще се скъсат, преди да си стигнал до края на страницата. Да се справиш точно с всяка от тях изискваше остри очи и смели ръце. — „А аз ги имам. Вярвайте. Просто ми вярвайте.“
„Къс-с-с-с.“
„Може да се наложи да убия пилота.“
Ръцете му спряха на половината страница. Погледна през прозореца и видя собственото си дълго, пребледняло лице на фона на тъмнината.
„Може да се наложи да убия и англичанина.“
Крейг Туми не беше убил никого през живота си. Би ли могъл да го направи? С нарастващо облекчение реши, че би могъл. Не докато са още във въздуха, разбира се — англичанинът беше твърде бърз, твърде силен и тук нямаше оръжия, които да са достатъчно сигурни. А след като кацнат?
„Да. Ако се наложи, да.“
Все пак, конференцията в „Пруденшъл сентър“ беше планирана да трае три дни. Сега изглеждаше, че закъснението му беше неизбежно, но поне щеше да може да даде обяснение: той е бил упоен и взет като заложник от правителствена тайна служба. Щеше да ги шашне. Вече виждаше изненаданите им лица и гой — застанал пред тях, триста души банкери от цялата страна, събрали се да обсъждат облигациите и дълговете, банкери, които щяха да чуят мръсната истина за това, какво смята да прави правителството. „Приятели, аз бях отвлечен от…“
„Къс-с-с-с.“
„… и успях да избягам чак когато…“
„Къс-с-с-с.“
„Ако трябва, мога да ги убия и двамата. Всъщност мога да убия всички.“
Ръцете на Крейг Туми се раздвижиха отново. Той откъсна останалата част от ивицата, пусна я на пода и започна със следващата. В списанието имаше много страници, всяка страница съдържаше много ивици, ще рече — оставаше му много работа, преди самолетът да кацне. Но той не се тревожеше от това.
Крейг Туми не беше от тези, които се плашат от работата.
5
Лоръл Стивънсън не заспа отново, но успя леко да дремне. Мислите й — които в това вече отпуснато състояние на съзнанието и бяха близки до сънища — се върнаха към причината защо все пак тя отиваше в Бостън.
„Утре трябваше да започне първата ми истинска отпуска от десет години насам“ — беше казала тя, но това беше лъжа. Имаше и зрънце истина, но тя се съмняваше дали когато го каза, беше много убедителна — не беше научена да лъже и похватът й не беше много добър. Не че някой от хората, останали в самолета на полет 29, го беше грижа дали е вярно, или не. Не и в тази ситуация. Фактът, че отиваш в Бостън, за да се срещнеш (и почти сигурно, да спиш) с мъж, когото не си виждала, беше нищо в сравнение с факта, че летиш на изток в самолет и че повечето от пътниците са изчезнали заедно с целия екипаж.
„Скъпа Лоръл,
Така съм зяпнал в очакване да те видя! Когато слезеш от стълбичката на самолета, няма даже да се налага да погледнеш отново снимката ми. Стомахът ми ще е пълен с толкова много пеперуди, че ще трябва просто да търсиш човек, който лети някъде под тавана…“
Името му беше Дарън Кросби.
Нямаше да се наложи да поглежда снимката му — това до голяма степен беше вярно. Беше запомнила лицето му точно както беше запомнила наизуст повечето от писмата му. Въпросът беше защо. А за този въпрос тя нямаше отговор. Нямаше дори предположение. Това беше просто ново доказателство за разсъждението на Дж. P. Р. Толкин: трябва да бъдеш внимателен всеки път, когато излизаш от вратата си. Защото пред антрето ти започва път, а пътищата винаги водят надалеч. Ако не внимаваш, можеш да се окажеш… ами… просто из метен — странник в странна земя без всякакво обяснение как си се оказал там.