Лоръл беше казала на всички къде отива, но на никого не беше казала защо отива и какво ще прави. Беше завършила Калифорнийския университет със специалност библиография. Макар че не беше чак манекен, беше добре сложена и достатъчно приятна на вид. Имаше малък кръг от добри приятели и те щяха да бъдат слисани от това, какво възнамерява да направи — да отиде чак в Бостън с планове да остане с мъж. Когото познава само от кореспонденция — мъж, с когото се беше запознала посредством обширната колонка за лични запознанства в списание, наречено „Приятели и любовници“.
Всъщност тя сама беше слисана от себе си.
Дарън Кросби беше висок над един и осемдесет, тежеше осемдесет килограма и имаше тъмносини очи. Предпочиташе шотландско уиски (но не и да прекалява), имаше котарак на име Станли, беше определено хетеросексуален, беше съвършен джентълмен (или поне претендираше да е така) и мислеше, че Лоръл е най-красивото име, което някога е чувал. Снимката, която й беше изпратил, показваше мъж с приятно, отворено, интелигентно лице. Тя предполагаше, че Дарън е от онзи тип мъже, която изглеждат страниш.
Ако не се бръснат два пъти дневно. И това беше всъщност всичко, което знаеше.
За половин дузина години Лоръл си беше кореспондирала с половин дузина мъже — смяташе това за хоби — но никога не беше очаквала да предприеме следващата стъпка — тази стъпка. Предполагаше, че мрачното и самоиронизиращо чувство за хумор на Дарън беше част от влечението, но някак потиснато осъзнаваше, че истинските причини изобщо не бяха в него, а в самата нея. В неспособността й да разбере силното желание да разчупи клетката? Просто да отлети към неизвестното, надявайки се, че ще падне истинската мълния?
„Какво правиш?“ — отново се запита тя.
Самолетът премина през лека въздушна буря и отново навлезе в спокойна атмосфера. Лоръл се сепна от дрямката си и се огледа. Видя младото момиче — тийнейджър, което беше седнало на мястото срещу нея. Гледаше през прозореца.
— Какво виждате? — попита Лоръл. — Вижда ли се нещо?
— Ами, слънцето изгря — каза момичето, — но това е всичко.
— А на земята? — На Лоръл не й се искаше да стане и да погледне сама. Главата на Дина все още беше облегната на рамото й и Лоръл не искаше да я събуди.
— Не се вижда. Под нас всичко е покрито с облаци. — Тя се огледа. Очите й се бяха изчистили и на лицето й се беше върнал малко — немного, но малко — цвят.
— Казвам се Бетани Симс. А вие?
— Лоръл Стивънсън.
— Мислите ли, че всичко ще се оправи?
— Мисля, че да — каза Лоръл и добави неохотно, — надявам се.
— Страх ме е от едно: какво може да има под тези облаци — каза Бетани, — но и без това ме беше страх. За Бостън. Майка ми изведнъж реши каква велика идея е да прекарам две-три седмици с леля ми Шона, въпреки че училището започва след десет дни. Мисля, че идеята беше да сляза от самолета като кротичко агънце и после леля Шона да започне да ме тегли за връвчицата.
— Каква връвчица?
— Не се поддавай на случая, не изтегляй двеста долара, отивай право в най-близката възстановителна болница и започвай да отвикваш — каза Бетани. Прекара ръце през късата си тъмна коса. — Нещата вече бяха толкова необикновени, че това изглежда само малко допълнение. — Тя погледна към Лоръл внимателно и след това добави съвършено сериозно: — Това е истина, нали? Искам да кажа, вече се ощипах. Няколко пъти. Нищо не се промени.
— Истина е.
— Не изглежда истина — каза Бетани. — Изглежда като един от онези глупави филми за катастрофи. „Летище 1990“ или нещо подобно. Продължавам да се оглеждам, за да открия няколко стари актьори като Уилфърд Бримли и Оливия де Хавиланд. Нали трябва да се срещнат по време на бъркотията и да се влюбят един в друг?
— Не мисля, че са в самолета — каза Лоръл тъжно. Погледнаха се една друга в очите и за миг почти се разсмяха заедно. Ако това се беше случило, то щеше да ги направи приятели… но не се случи. Не съвсем.
— А ти, Лоръл? Да нямаш проблем като във филмите, които спомена?
— Боя се, че не — отвърна Лоръл? И след това наистина започна да се смее. Понеже си помисли как през ума й премина като изстрел червеният неонов надпис „Лъжкиня такава!“
Бетани сложи ръка пред устата си и се захили.
— Боже! — каза тя след минута. — Искам да кажа, това е влудяващо, знаеш ли?
Лоръл кимна.