— Знам. — Направи пауза и после попита. Имаш ли нужда от възстановителна болница, Бетани?
— Не знам. — Момичето се обърна, за да погледне отново през прозореца. Усмивката й беше изчезнала и гласът й беше мрачен. — Може би. Преди мислех, че бе просто забавление, но сега не знам. Предполагам, че не мога да го овладея. Но да ме превозват по такъв начин? Чувствам се като свиня в коридора на кланицата.
— Съжалявам — каза Лоръл, — но съжаляваше и за себе си. Вече беше осиновила сляпото момиче и нямаше нужда от второ осиновено дете. Сега, когато се беше събудила напълно, тя откри, че се страхува — ужасно се страхува. Не искаше да бъде кошче за отпадъци и на това дете, ако то смяташе да се освобождава от огромен куп от проблеми като във филмите за катастрофи. Тази мисъл я накара да се усмихне отново — просто, не можа да се сдържи. Това беше влудяващо. Наистина.
— И аз съжалявам — каза Бетани, — но предполагам, че не е моментът да се тревожим за това, а?
— Предполагам, че може би е — каза Лоръл.
— В никой от онези филми от типа на „Летище“ пилотът не изчезваше, нали?
— Не си спомням.
— Почти шест е. Още два часа и половина.
— Да.
— Ако поне светът е все още там — каза Бетани, — това ще е достатъчно за начало. — Тя отново погледна внимателно Лоръл. — Сигурно нямаш ни — какъв наркотик, нали?
— Боя се, че не.
Бетани сви рамене и я погледна с уморена усмивка, която по странен начин изглеждаше победоносна.
— Е — каза тя, — едно на нула за тебе. Аз просто се боя.
6
След известно време Брайън Енгъл отново провери курса, скоростта, навигационните данни и картите си. Накрая провери и ръчния си часовник. Беше осем и две минути.
— Е — каза той на Ник, без да поглежда встрани, — Мисля, че вече е време. Или — или.
Протегна ръка и включи надписа „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“. Звънецът иззвъня ниско и приятно като камбанка. После включи радиоуредбата и взе микрофона.
— Здравейте, дами и господа. Говори отново капитан Енгъл. В момента сме над Атлантическия океан на около трийсет мили източно от брега на щата Мейн и много скоро започвам първоначално спускане в областта на Бангор. При нормални обстоятелства не бих светнал надписа за коланите толкова рано, но обстоятелствата не са нормални, а майка ми казваше, че благоразумието е половината от храбростта. В този смисъл искам да се уверите, че коланите ви са затегнати плътно и здраво. Атмосферните условия под нас не изглеждат особено застрашителни, но тъй като нямам съобщения по радиото, времето ще бъде за всички нас нещо като пакет с изненада. Все се надявах, че облаците ще се разсеят и над Върмонт видях няколко дупчици, но се боя, че се затвориха отново. От опита си на пилот мога да ви кажа, че облаците, които виждате под нас, не говорят за много лошо време. Мисля, че времето в Бангор! Може да бъде облачно, с лек дъжд. Започвам спуска — нето. Моля, запазете спокойствие — всички лампички на таблото ми светят зелено и всички процедури, които остават да се извършат, са според правилата.
Брайън не си беше дал труда да програмира автопилота за спускане — пое управлението сам. Направи, един дълъг и плавен завой, и когато „Боинг“-ът започна бавното си потъване към облаците на височина 1300 метра, седалката под него леко се наклони.
Много успокояващо — каза Ник. — Трябваше да станеш политик, приятелче.
— Съмнявам се, че те се чувстват спокойни точно сега — каза Брайън. — Аз във всеки случай не съм.
Всъщност той беше по-изплашен, отколкото някога му се беше случвало през кариерата му на пилот. Разхерметизирането на полет 7 от Токио изглеждаше като дребна неприятност в сравнение със сегашната ситуация. Сърцето му биеше бавно и тежко в гръдния му кош — като погребална камбана. Той преглътна и чу щракване в гърлото си. Полет 29 премина през 10 000 метра, като продължаваше да се снишава. Белите безформени облаци сега бяха по-близко. Простираха се от хоризонт до хоризонт като някакъв странен паркет на бална зала.
Изплашен съм до смърт, приятелю — каза Ник Хоупуел със странен дрезгав глас. — Виждал съм как умират хора на Фолкландските острови, сам получих куршум в крака там, имам тефлоново коляно за доказателство и бях на косъм от хвръкване във въздуха от бомба в един камион в Бейрут — беше през осемдесет и втора, но никога не съм се страхувал така, както сега. Част от мене би искала да те сграбчи и да те накара да ни върнеш обратно. Толкова далече, докъдето може да стигне тази птица.
Това не би помогнало много — отговори Брайън. Собственият му глас вече не беше спокоен — той чуваше в него биенето на сърцето си, по-редките и по-честите му тупкания. — Нали помниш какво ти шах одеве — не можем да останем тук горе завинаги.