— Знам. Но се боя от онова, което е под тези облаци. Или не е под тях.
— Е, ще открием това заедно.
— Не очакваме никаква помощ, нали, приятелю?
— Нито грам.
„Боинг 767“ премина през границата на 8000 метра и продължи да се спуска.
7
Всички пътници бяха в главния салон; дори и плешивият мъж, който упорито остана залепнал за седалката си в бизнес класата през по-голямата част от полета, беше дошъл при тях. И всички бяха будни, освен брадатия мъж в най-задната част на самолета. Те го чуваха да похърква весело, а Албърт Коснър почувства един миг на горчива ревност, желание той да можеше да се събуди, след като всички са вече в безопасност на земята, както най вероятно щеше да направи брадатият мъж, и да каже, както най-вероятно щеше да каже брадатият мъж: „Къде, но дяволите, се намираме?“
Единственият друг звук беше тихото „къс-с-с… къс-с-с-с…“ на Крейг Туми, който унищожаваше самолетното списание. Обувките му бяха покрити от купчина хартиени ивици.
— Имате ли нещо против да спрете? — попита Дон Гафни. Гласът му беше сух и напрегнат — Изкарва ме от нерви, приятелче.
Крейг обърна глава. Разгледа Дон Гафни с двете си разширени, спокойни, празни очи. Завъртя глава обратно. Задържа странилата, върху която работеше в момента и на която случайно се намираше източнатата част от картата на маршрутите на „Американ прайд“
„Къс-с-с-с“
Гафни отворя уста да каже нещо, после я затвори здраво.
Ръката на Лоръл беше около раменете на Дина. Дина държеше с двете си ръце другата и ръка. Албърт седеше с Робърт Дженкинс точно пред Гафни. Пред него беше момичето с късата тъмни коса. То гледаше през прозореца, а тялото му беше из — правено, като че ли беше овързано с жица. Пред нея седеше Плешивия от бизнес класата.
— Е, поне ще можем да получим малко кльопачка — каза той високо.
Никой не отговори. Главният салон изглеждаше обгърнат в някаква неподвижна черупка от напрежение. Албърт Коснър почувства как космите по цялото му тяло настръхват в очакване. Потърси успокояващото скривалище на Аса Коснър — този херцог на пустинята и барон на „Бънтлайн“, и не можа да го открие. Аса беше отишъл на почивка.
Облаците бяха много по-близко. Вече не изглеждаха плоски — Лоръл виждаше пухкавите извивки и заоблените вълни, пълни със сенките на ранната утрин. Запита се дали Дарън Кросби е все още там долу, дали търпеливо я очаква на вратата за посрещане на летище Лоугън, някъде до залата на „Американ прайд“. Без особена изненада откри, че по един или друг начин това не я интересува много. Погледът й беше привлечен отново от облаците и тя съвсем забрави за Дарън Кросби, който обичаше шотландско уиски (макар и без да прекалява) и претендираше, че е съвършен джентълмен.
Представи си ръка — огромна зелена ръка, която изведнъж се врязва нагоре през тези облаци и хваща „Боинг“-а, както сърдито дете хваща играчка. Представи си как ръката се свива, видя самолетното гориво да експлодира в оранжеви пламъци между огромните кокалчета и затвори очи за миг.
„Не слизай! — понечи да извика тя. — О, моля, не слизай!“
Но какъв избор имаха? Какъв избор?
— Много ме е страх — изхленчи Бетани Симс. Премести се на едно от местата в централното отделение, затегна предпазния колан и притисна корема си с ръце. — Мисля, че ще?
Крейг Туми я погледна и започна да къса нова ивица от картата на маршрутите. След мит Албърт разкопча колана си, стана, седна до Бетани и отново се закопча. Веднага щом седна, Бетани сграбчи ръцете му. Кожата му беше хладна като мрамор.
— Всичко ще бъде наред — каза той, като се стараеше гласът му да звучи твърдо и безстрашно, стараеше се да звучи като гласа на най-бързия евреин на запад от Мисисипи. Вместо това той звучеше като гласа на Албърт Коснър — седемнайсетгодишен ученик по цигулка, който се чувства на ръба на напикаването.
— Надявам се — започна тя и тогава самолетът започна да подскача. Бетани изпищя.
— Какво има? — попита Дина Лоръл с тънък разтревожен глас. — Какво става със самолета? Ще се разбием ли?
— Аз не?
По високоговорителите се чу гласът на Брайън.
— Обикновена въздушна буря, приятели — каза той. — Моля да запазите спокойствие. Възможно е да подскочим и по-силно няколко пъти, когато навлезем в облаците. На повечето от вас това се е случвало, така че просто останете спокойно по местата си.
„Къс-с-с-с.“
Дон Гафни отново погледна към мъжа с полото в усети внезапно почти непреодолимо желание да издърпа самолетното списание от ръцете на това проклето копеле и да започне да го налага с него.