2
— На каква височина свършват облаците приятелю? — попита Ник. Сега, когато вече наистина бяха в облаците, той изглеждаше по-спокоен.
— Не знам — каза Брайън. — Мога да ти кажа, че таванът ни е по-ниско, отколкото се надявах.
— Какво ще стане, ако не ти стигне пространството?
— Ако уредите ми излязат от строя дори за малко, отиваме на кино — каза Брайън безизразно. — Но все пак не вярвам да стане. Ако сляза под сто и петдесет метра и все още не просветне, ще се вдигнем отново и ще се насочим към Портланд.
— А може би трябва да тръгнеш натам отсега? Брайън поклати глава.
— Времето там е почти винаги по-лошо, отколкото тук.
— А какво ще кажеш за остров Преск? Там нали имаше база на стратегическата авиация?
За миг Брайън помисли, че този човек наистина знае много повече, отколкото трябва.
— Тя е извън нашия обсег. Ще се разбием в планините.
— Тогава и Бостън е извън обхвата ни.
— Обзалагам се.
— Работата започва да става лоша, приятелче. Самолетът се блъсна в ново невидимо въздушно течение и потрепери като болно куче. Брайън чуваше слаби викове от главния салон, дори и след като направи необходимите корекции, и му се искаше да може да им каже, че това е нищо, че „Боинг“-ът може да премине през двайсет пъти по-лоши въздушни бури. Истинският проблем беше във височината на облаците.
— Все още не сме извън терена — каза той. Висотомерът си стоеше на седемстотин метра.
— Но излизаме.
— Ще? — Брайън изведнъж спря. Обля го вълна от облекчение — като допир на успокояваща ръка. — Готово — каза той. — Пробиваме.
Облаците пред черния нос на „Боинг“-а бързо изтъняваха. За пръв път, откакто бяха прелетели над Върмонт. Брайън видя между бялосивкавото покривало да просветва процеп и през него — оловния Атлантически океан.
Наведе се към микрофона за салона:
— Слязохме до тавана, дами и господа. Очаквам тази незначителна въздушна буря да намалее, след като слезем под облаците. След няколко минути ще чуете удар отдолу. Това ще бъда спускането и закрепването на колесника. Продължавам спускането към зоната на Бангор.
Изключи и се обърна кратко към мъжа, седнал на мястото на навигатора.
— Пожелай ми късмет, Ник.
— Пожелавам ти, приятелче, наистина.
3
Със затаен дъх Лоръл погледна през прозореца. Облаците бързо се разсейваха. На няколко пъти видя океана: вълни, морска пяна, голяма скала, подаваща се от водата като зъб на мъртво чудовище. Зърна и отблясък на оранжево, което можеше да бъде шамандура.
Преминаха над малък триглав остров и като накланяше и извиваше врат, тя успя да види брега точно пред тях. Тънки ивици от перести облаци закриваха погледа й в продължение на четирийсет и пет безкрайни секунди. Когато се разчистиха, „Боинг“-ът отново беше над земя. Преминаха над нива, малка горичка, нещо като езеро.
„Но къде са къщите? Къде са пътищата, колите, сградите и кабелите за високо напрежение?“
Тогава от гърлото й излезе стон.
— Какво има? — почти извика Дина. — Какво има, Лоръл? Какво не е наред?
— Нищо! — провикна се тя тържествено. Видя долу тесен път, който водеше към малко крайбрежно село. Оттук то изглеждаше като град играчка с малки коли играчки, паркирани по главната улица. Видя камбанарията на църква, градска пясъчна база, бейзболно игрище на Младежката лига. — Нищо страшно! Всичко си е там! Все още всичко си е там!
Зад нея заговори Робърт Дженкинс. Гласът му беше спокоен, равномерен и дълбоко обезкуражен.
— Госпожо — каза той, — боя се, че съвсем не сте права.
4
Дълъг, бял пътнически самолет летеше бавно над земята на трийсет и пет мили източно от Международното летище на Бангор. На опашката му с големи горди цифри пишеше „767“. На корпуса му бяха изписани думите „АМЕРИКАН ПРАИД“, наклонени назад, за да показват скорост. От двете страни на носа му беше нарисуван фирменият знак на компанията — голям червен орел. Разперените криле на орела бяха изпъстрени със сини звезди, ноктите му бяха извадени, а главата — леко извита. Както и самолетът, който украсяваше, орелът изглеждаше готов за приземяване.
Докато летеше към предградията на големия град, самолетът не хвърляше никаква синка върху земята — не валеше дъжд, но утрото беше сиво и нямаше слънце. Коремът на самолета зейна. Колесникът му се спусна и се отвори. Колелата заеха местата си под корпуса и под пода на кабината.
Полет 29 на „Американ прайд“ се спускаше над склона край Бангор. Направи лек завой наляво: капитан Енгъл вече можеше да коригира курса визуално и го правеше.