— Виждам го! — извика Ник. — Виждам летището! Боже мой, каква прекрасна гледка!
— Ако го виждаш, значи си станал от мястото си — каза Брайън. Говореше, без да се обръща настрани. Сега нямаше време за обръщане. — Закопчай колана си и млъкни.
Но тази самотна дълга писта наистина беше прекрасна гледка.
Брайън насочи носа на самолета в средата на пистата и продължи да се спуска, мина през триста метра, после през двеста и петдесет. Под крилете на самолета се изнизваше сякаш безкрайна борова гора. Накрая се появиха купчина сгради — неспокойните очи на Брайън автоматично отбелязаха обичайния безпорядък от мотели, бензиностанции и закусвални — а след това преминаха над река Пенобскот и навлязоха във въздушното пространство на Бангор. Брайън. Отново провери таблото, отбеляза, че лампите на клапите му светят зелено, и после отново се опита да се свърже с летището… макар да знаеше, че е безнадеждно.
— Кулата в Бангор, тук полет 29 — каза той. — Обявявам авария. Повтарям, обявявам авария. Ако имате движение по пистите, освободете ми пътя. Навлизам.
Погледна към индикатора на скоростта точно навреме, за да види, че тя спада под двеста и двайсет — скорост, която теоретически, го принуждаваше да се приземи. Под него след оредяващите дървета се показа игрище за голф. Погледът му бързо премина по зеления надпис на хотел „Холидей ин“ и после към очите му се втурнаха лампите, които отбелязваха началото на пистата, на която с големи цифри пишеше 33.
Лампите не бяха нито червени, нито зелени. Те просто бяха мъртви.
Нямаше време да мисли за това. Нямаше време да мисли какво би се случило, ако някой „Лиърджет“ или малък „Дойка“ внезапно се изтърколи на пистата пред него. Нямаше време да прави нищо друго, освен да приземи птицата.
Преминаха над тясна ивица от трева и чакъл, а след това на десет метра под самолета се показа бетонната писта. Преминаха над първия ред бели ленти и след това точно под тях започнаха следите от гуми — в тази далечна точка явно направени от самолетите на Въздушната национална охрана.
Брайън внимателно доближи „Боинг“-а до пистата. Точно под него проблясна вторият ред бели ленти… и миг след това последва лек удар — главният колесник докосна земята. Сега самолетът се понесе по писта 33 с двеста километра в час, с леко вирнат нос и крила малко под ъгъл. Брайън отвори клалите докрай и включи реверса. Чу се нов удар — даже по-лек от първия, и носът се приземи.
После самолетът започна да намалява скоростта си от двеста на сто и седемдесет, от сто и седемдесет на сто и двайсет, от сто и двайсет на шейсет, и от шейсет до скорост, с която може да тича човек. Беше успял. Бяха на земята.
— Нормално кацане — каза Брайън. — Нищо особено. — След това на пресекулки изпусна дълга въздишка и спря окончателно самолета — все още на четиристотин метра встрани от най-близката писта за рулиране. Тънкото му тяло изведнъж беше обхванато от пристъп на неудържимо треперене. Вдигна ръка към лицето си и избърса цяла топла шепа пот. Погледна към нея и леко се изсмя.
Почувства на рамото си ръка.
— Добре ли си, Брайън?
— Да — каза той и отново вдигна микрофона.
— Дами и господа — каза той, — добре дошли в Бангор.
Зад себе си чу хор от овации и се усмихна отново.
Ник Хоупуел не се усмихваше. Той се беше наклонил над мястото на Брайън и се взираше през прозореца на кабината. Нищо не се движеше по плетеницата от писти; нищо не се движеше и по пистите за рулиране. Никакви транспортни машини или коли на охраната не бръмчаха напред-назад по асфалта. Виждаха се само няколко камиона, един армейски транспортен самолет — „С 12“, паркиран на външна писта за рулиране, и самолет „Делта 727“, паркиран до един от подвижните коридори на терминалите, но те стояха неподвижни като статуи.
— Благодаря ти за поздрава с „добре дошъл“, приятелю — каза Ник тихо. — Дълбоката ми благодарност произтича от факта, че, изглежда, ти си единственият, който ще ми отправи такъв поздрав. Това място е напълно пусто.
5
Въпреки продължаващата тишина по радиото, Брайън не беше склонен да приеме преценката на Ник… но докато с рулиране придвижи самолета до една точка за паркиране между два от подвижните коридора на терминалите за пътници, той видя, че не е възможно да вярва в каквото и да било друго. Не беше Само от липсата на хора; не беше и от липсата дори на една кола от охраната, която да пристигне, за да провери откъде се е взел нечаканият „Боинг 767“ — беше от атмосферата на пълна липса на живот — като че ли Международното летище на Бангор беше изоставено от хиляда или от сто хиляди години. Влакче за багаж, теглено от джип с няколко нахвърляни върху платформите му куфари, беше паркирано под едното крило на „Делта“-та. Тази гледка притегляше погледа на Брайън, докато приближаваше „Боинг“-а възможно по-близо и го паркираше. Дузината куфари изглеждаха древни като експонати, изкопани от мястото, на което се е намирал някакъв древен приказен град. „Чудя се дали човекът, който е открил гробницата на фараон Тутанкамон, се е чувствал така, както се чувствам сега“ — помисли той.