Тогава и Дина започна да ръкопляска.
Брайън ги гледаше онемял. Застанал зад него, Ник се присъедини към аплодисментите. Пътниците разкопчаха предпазните си колани и застанаха до седалките си, продължавайки да ръкопляскат. Единствените трима, които не се присъединиха, бяха Бетани, която беше припаднала, брадатият мъж, който все още хъркаше на задния ред, и Крейг Туми, който ги изгледа с укор със странния си безумен поглед, след което започна да къса нова ивица от самолетното списание.
6
Брайън усети, че лицето му се налива с кръв — просто всичко беше прекалено тъпо. Той вдигна ръце, но за момент продължиха да ръкопляскат, без да му обръщат внимание.
— Дами и господа, моля… моля? Уверявам ви, това беше съвсем обикновено кацане?
— Глупости, госпожо, няма нищо — каза Боб Дженкинс с гласа на Гари Купър и Албърт избухна в смях. Зад него очите на Бетани се отвориха и тя се огледа слисана.
— Кацнахме живи, нали? — каза тя. — Боже мой! Това е страхотно! Мислех, че вече сме мъртво месо!
— Моля — каза Брайън. Вдигна ръце по-високо и сега. Се чувстваше странно приличащ на Ричард Никсън, който приема издигането на кандидатурата му за още четири години. Трябваше да преодолее внезапните пориви на смях. Не можеше да се засмее — пътниците нямаше да разберат. Те искаха герой и бяха избрали него. Можеше и да приеме тази позиция… и да я използва. Но все пак трябваше и да ги свали от самолета. — Моля за вашето внимание!
Те спряха да аплодират един по един и го погледнаха в очакване — всички освен Крейг, който захвърли списанието си настрани с внезапен решителен жест. Откопча колана си, стана и излезе в прохода, като риташе купчината хартиени ивици настрани. Започна да се рови в шкафа над мястото си, като се мръщеше съсредоточено.
— Вие сте гледали през прозореца, така че знаете, колкото знам и аз — каза Брайън. — Повечето от пътниците и целият екипаж на този полет са изчезнали, докато ние сме спали. Това е достатъчно налудничаво, но сега сме изправени пред още по-налудничаво предположение. Изглежда, като че ли и много други хора са изчезнали… но логиката подсказва, че другите хора може да са някъде наоколо. Ние оцеляхме след това, каквото и да е било то, така че и други може да са оцелели.
Боб Дженкинс — писателят на криминални романи, прошепна нещо на един дъх. Албърт го чу, но не можа да вникне в думите. Обърна се наполовина към Дженкинс точно когато писателят промълви думите отново. Този път Албърт ги схвана. Те бяха: „Лъжлива логика.“
— Най-добрият начин да се справим с това, мисля аз, е да предприемаме нещата едно по едно. Стъпка номер едно е излизането от самолета.
— Аз съм си купил билет до Бостън — каза Крейг Туми със спокоен, разумен глас. — Искам да отида в Бостън.
Ник излезе иззад рамото на Брайън. Крейг го погледна и очите му се свиха. За миг той отново заприлича на домашен котарак с лош характер. Ник вдигна ръка с извити към дланта пръсти и размърда две от кокалчетата си в жест като извиване на нос. Крейг Туми, когото някога бяха заставяли да стои със запалена клечка кибрит между пръстите на краката, докато майка му пееше „Честит рожден ден“, разбра веднага. Винаги беше схващал бързо. И можеше да почака.
— Ще трябва да използваме аварийния улей — каза Брайън. — Искам да ви покажа какво трябва да правите. Слушайте внимателно, след това се стройте по един и ме следвайте към предната част на самолета.
7
След четири минути предният изход на самолета на „Американ прайд“, полет 29, се отвори навън. От отвора се чу някакъв тих разговор и веднага престана при допира с хладния, неподвижен въздух. Чу се свистящ звук и голямо кълбо от оранжев плат внезапно разцъфна пред вратата. За миг приличаше на някакъв странен хибриден слънчоглед. Разрасна се и при падането си започна да придобива форма — наду се във вид на бухнал улей на отделни ребра. Когато долната част на улея падна на асфалта, се чу едно слабо „пук!“ и после краят просто остана там, като гигантски оранжев наду ваем дюшек.
Брайън и Ник стояха в началото на късата опашка на левия борд на първа класа.
— Има нещо лошо във въздуха навън — каза Ник с нисък глас.
— Какво имаш предвид? — попита Брайън. Той понижи гласа си даже повече. — Отрова?
— Не… не мисля така. Но няма миризма, няма вкус.
— Ти си луд — каза неспокойно Брайън.
— Не, не съм — каза Ник. — Това е летище, приятелю, а не ливада, но помирисваш ли масло или бензин? Аз не мога.
Брайън подуши. И не усети нищо. Ако въздухът беше отровен — не вярваше да с така, но ако беше — то това беше бавнодействаща отрова. Дробовете му си го обработваха съвсем нормално. Но Ник беше прав. Нямаше мирис. А другото, по-неуловимо свойство, което англичанинът беше нарекъл вкус… и него го нямаше. Въздухът извън отворената врата имаше съвсем неутрален вкус. Вкусът му беше като на консерва.