— Нещо лошо ли има? — попита Бетани Симс разтревожено. — Искам да кажа, не съм сигурна дали непременно искам да знам, ако има нещо, но?
— Няма нищо лошо — каза Брайън. Той преброи главите, стигна до десет и пак се обърна към Ник, — Онзи тип в черно все още спи. Мислиш ли, че трябва да го будим?
Ник помисли за миг, после поклати глава.
— Нека не го будим. Нямаме ли си достатъчно проблеми за момента и без да трябва да си играем на бавачки с някакъв махмурлия?
Брайън се ухили, точно такива бяха и неговите мисли.
— Да, мисля, че си имаме. Добре слизай пръв, Ник. Дръж долната част на улея. Аз ще помогна на останалите.
— Може би ти ще се спуснеш пръв, в случай че моят приятел с голямата уста реши отново да се заяжда за непредвиденото спиране.
Брайън погледна към мъжа с полото. Той стоеше в задната част на опашката — с тънко куфарче с монограм в едната си ръка, загледан безизразно в тавана. Лицето му беше като на манекен от универсален магазин.
— Няма да си имам неприятности с него — каза той, — защото не давам пукната пара какво прави. Може да — излезе или да остане — на мене ми е все едно.
Ник се ухили.
— Достатъчно добро и за мен. Да започнем великото излизане от пустинята.
— Събу ли си обувките?
Ник вдигна в ръка чифт черни обувки от козя кожа.
— Добре — тръгвай! — Брайън се обърна — към Бетани. — Гледайте внимателно, госпожице — вие сте следващата.
— О, Боже — мразя такива гадости.
Въпреки това Бетани се приближи плътно до Брайън и внимателно загледа как Ник Хоупуел действа с улея. Той скочи с двата крака едновременно, така че заприлича на човек, който пада в седнало положение на батут. Падна по задник и се спусна надолу. Направи го чисто — долната част на улея почти не се помръдна. Стъпи на асфалта, както си беше по обути в чорапи крака, стана, завъртя се кръгом и направи комичен поклон с ръце на гърба.
— Просто като фасул — извика той нагоре. Следващият клиент!
— Това сте вие, госпожице — каза Брайън. Казвате се Бетани, нали?
— Да — каза тя нервно. — Мисля, че не мога да го направя. Провалих се по гимнастика всичките три семестъра и накрая ми позволиха вместо нея да държа втори път домашно стопанство.
— Ще го направите чудесно — каза й Брайън. Помисли си, че хората използват улея с много по-малко уговорки и с много повече ентусиазъм, когато съществува заплаха, която могат да видят — дупка в корпуса или пожар в някой от двигателите.
— Събухте ли си обувките?
Обувките на Бетани — всъщност чифт стари розови кецове — бяха събути, но въпреки това тя се опитваше да се дръпне от вратата и яркооранжевия кавал.
— Може би, ако първо пийна нещо?
— Господин Хоупуел държи улея и всичко ще бъде наред — я уговаряше Брайън, но започна да се страхува, че ще трябва да я бутне. Не му се искаше, но ако тя не скочеше скоро, щеше да го направи. Не можеш да ги изпратиш отзад на опашката, докато смелостта им се върне — това беше голямото „не — не“, когато се стигаше до аварийния улей. Ако го направиш с един, всички искат да се върнат отзад на опашката.
— Хайде, Бетани — каза изведнъж Албърт. Той беше взел калъфа с цигулката си от багажното отделение и го държеше притиснат под мишницата си. — Страх ме е до смърт от това нещо и ако ти слезеш, ще трябва и аз да го направя.
Тя погледна изненадана към него.
— Защо?
— Защото си момиче — каза той просто. Знам, че обръщам прекалено внимание на пола, но това е.
Бетани го погледа още миг, след тона се разсмя и се обърна към улея. Брайън беше решил да я бутне, ако отново се огледа или се дръпне назад, но тя не го направи.
Ех, ако си имах малко трева — каза тя и скочи. Беше видяла как се пързулна Ник и знаеше какво да направи, но в последния момент изгуби смелост и отново се опита да подвие крака под себе си. В резултат, докато се спускаше по пружиниращата повърхност на улея, тя се хлъзна на едната му страна. Брайън беше сигурен, че ще изпадне, но Бетани сама видя опасността и успя да се претърколи обратно. Спусна се по наклона, легнала на дясната си страна, с една ръка на главата, с блуза набрана отзад чак до врата й. Ник я хвана и тя стъпи на земята.
— О, чудесно — каза задъхано Бетани. — Като че ли отново съм дете.
— Добре ли сте? — попита Ник.
— Да. Може малко да съм намокрила гащите, но съм добре.