Тогава той я удари — силно, през устата. Ударът с брутална простота прекъсна последната дума. Останаха загледани един в друг — в апартамента, в който тя след това щеше да умре — и двамата по-шокирани и ужасени, отколкото някога биха признали (освен може би сега, когато той седеше тук, на място 5А, гледаше как се качват на борда пътниците на полет 29 и накрая го признаваше пред себе си). Тя докосна устата си, която беше започнала да кърви. Протегна пръсти към него.
„Ти ме удари“ — каза тя. В гласа й имаше не гняв, а учудване. Мина му през ума, че това може би беше първият път, когато някой беше дръзнал в гнева си да удари тялото на Ан Куинлан Енгъл.
„Да — каза той. — Разбира се. И ще го направя отново, ако не млъкнеш. Няма вече да ме хапеш с езичето си, миличка. По-добре му сложи катинар. Казвам ти го за твое добро. Свърши тя. Ако искаш да имаш нещо за рита не вкъщи, купи си куче.“
Бракът им крета още няколко месеца, но той беше наистина свършил в момента, когато дланта на Брайън влезе в кратко съприкосновение с устата на Ан. Беше го предизвикала — Бог му е свидетел, че беше го предизвикала — но той все още би дал много, за да вземе обратно онази нещастна секунда.
Докато последните пътници се стичаха в самолета, той се улови, че мисли, почти натрапчиво, за парфюма на Ан. Спомняше си аромата му, но не и името. Как беше? „Лавон“? „Лаван“? „Лана“, за Бога? Името сякаш танцуваше под носа му. Беше просто влудяващо.
„Липсва ми — смътно осъзна той. — Сега, когато си е отишла завинаги, ми липсва. Не е ли удивително?“
„Ливада“? Някаква такава глупост?
„Хайде стига — каза той на уморения си ум. — Тури му пепел“.
„Добре — съгласи се умът му. — Няма проблеми. Мога да спра. Мога да спра винаги, когато поискам. А може би беше «Лимон»? Не — това е сапун. «Люляк»? «Любим»?“
Брайън закопча предпазния си колан, облегна се назад, затвори очи и почувства аромата на парфюма, чието име не можеше да си спомни.
Точно тогава го заговори стюардесата. Разбира се, Брайън Енгъл си имаше теория, че тях ги обучават в строго секретен допълнителен курс, който може би се нарича „ходене по нервите“ — да изчакват, докато пътникът затвори очи и след това да му предлагат нещо, което не му е особено нужно. Като, разбира се, трябваше да чакат, докато са достатъчно сигурни, че пътникът е заспал, преди да го събудят, за да го попитат дали иска одеяло или възглавница.
— Извинете — започна тя, след това спря. Брайън видя как очите й преминават от пагоните на раменете на черното му сако към шапката с нейните безсмислени вълнички, подобни на бъркани яйца, и спират на празното място до него.
Тя обмисли думите си и пак започна.
— Извинете ме, капитане, ще обичате ли кафе или портокалов сок? Брайън с леко удивление забеляза, че малко я беше заинтригувал. Тя посочи към масата в предната част на салона, точно под малкия правоъгълен киноекран. На масата имаше две кофички с лед. От всяка от тях се подаваше стройното зелено гърло на бутилка вино. — Разбира се, имам и шампанско.
Енгъл си помисли за
(„Любов — не е, нещо подобно.“)
— Шампанското, но само за миг.
— Не, благодаря. И моля, без обслужване по време на полета. Мисля, че ще спя през целия път до Бостън. Как е времето?
— Облаци на 6000 метра от Големите равнини до Бостън, но няма проблеми. Ще летим на 12 000. О, имаме и сведения за северно сияние над пустинята Мохаве. Може би искате да останете буден, за да го видите?
Брайън повдигна вежди.
— Шегувате се. Северно сияние над Калифорния? По това време на годината?
— Така ни съобщиха.
— Някой се е нагълтал с твърде голяма доза евтини наркотици — каза Брайън и тя се разсмя. — Мисля, че просто ще дремна, благодаря.
Много добре, капитане. — Тя се поколеба още миг. — Вие сте капитанът, чиято съпруга е починала, нали?
Главоболието пулсираше и бучеше, но той успя да се усмихне. Тази жена всъщност още момиче — не го правеше от лоши чувства.
— Тя беше бившата ми жена, но иначе да, аз съм.
— Ужасно съжалявам за загубата ви. — Благодаря.
— Летяла ли съм с вас преди, господине?
Усмивката му се върна за кратко.
— Не мисля. През последните четири години летя по външни линии. — И понеже изглеждаше някак необходимо, той протегна ръка.
— Брайън Енгъл.
Тя стисна ръката му.
— Мелани Тревър.
Енгъл й се усмихна отново, след това се облегна и още веднъж затвори очи. Остави се да се унесе, но не и да заспи — съобщенията по високоговорителите преди полета и засилването по пистата преди излитане щяха да го събудят пак. Когато се вдигнеха във въздуха, щеше да има достатъчно време да поспи.