Выбрать главу

Ник й се усмихна и се обърна отново към улея. Албърт погледна с извинение към Брайън и протегна калъфа с цигулката.

— Не бихте ли подържали това? Страх ме е, че ако падна отстрани, може да се счупи. Нашите ще ме убият. Това е Греч.

Брайън взе цигулката. Лицето му беше спокойно и сериозно, но вътрешно той се усмихваше.

— Мога ли да погледна? Свирех на една такава преди почти хиляда години.

— Разбира се — каза Албърт.

Интересът на Брайън оказа успокояващ ефект върху момчето… а той искаше точно това. Откопча трите закопчалки и отвори калъфа. Цигулката наистина беше Греч, а и не от най-лошите в тази престижна серия. Брайън си каза, че за парите, които струва, може да се купи малка кола.

— Красива е — каза той и дръпна четири струни по грифа и в малката мелодия „Кучето ми има бълхи“. Звучаха сладко и красиво. Брайън затвори и закопча калъфа отново.

— Ще я пазя. Обещавам.

— Благодаря. — Албърт застана на вратата, пое дълбоко въздух и го изпусна отново.

— Джеронимо — каза той със слабо гласче и скочи. Докато скачаше, беше мушнал ръце под мишниците си — предпазването на ръцете във всяка ситуация, в която е възможна физическа повреда, беше толкова дълбоко загнездено в него, че беше станало рефлекс. Той се спусна по задник по улея и слезе до долу невредим.

— Браво! — каза Ник.

— Нищо особено — провлечено каза Аса Коснър, излезе от улея и за малко не се спъна в собствените си крака.

— Албърт! — извика надолу Брайън. — Дръж! — Протегна се, постави калъфа с цигулката в центъра на улея и го пусна. Албърт лесно го хвана на около метър и половина преди края, мушна го под мишница и отстъпи встрани.

Дженкинс затвори очи, докато скачаше, и се смъкна до долу легнал накриво върху един от костеливите си бутове. Ник пъргаво мина откъм лявата страна на улея и хвана писателя точно когато падаше, като го спаси от неприятен удар върху бетона.

— Благодаря, младежо.

— Няма защо, приятелче.

Следващият беше Гафни, след това — плешивият. После на вратата застанаха Лоръл и Дина Белман.

— Страх ме е — каза Дина с тънък, развълнуван глас.

— Не бой се, миличка — каза Брайън. — Дори не трябва да скачаш. — Той постави ръцете си на раменете на Дина и я обърна с лице към него и с гръб към улея. — Подай ми ръце и аз ще те спусна по улея.

Но Дина ги дръпна обратно зад гърба си.

— Не вие — каза тя. — Искам Лоръл да го направи.

Брайън погледна към младичката жена с тъмната коса.

— Бихте ли го направили?

— Да — каза тя. — Ако ми кажете как точно.

— Дина вече знае. Положете я на улея, като я държите за ръце. Като легне по корем с опънати крака, ще се спусне право долу.

Ръцете на Дина бяха студени.

— Страх ме е — повтори тя.

— Миличка, ще бъде просто като спускане по пързалката на детската площадка — каза Брайън. — Мъжът с британския акцент те чака долу, за да те хване. Стои с протегнати ръце също като играч на бейзбол. — Изведнъж осъзна, че Дина не знае тези неща.

Дина погледна към него, като че ли беше съвсем глупав.

— Не от спускането. Страх ме е от това място. Мирише странно.

Лоръл, която не беше открила никаква миризма освен на собствената си пот от нерви, погледна безпомощно към Брайън.

— Миличка — каза Брайън и коленичи пред сляпото момиченце, — трябва да слезем от този самолет. Знаеш това, нали?

Стъклата на тъмните очила се обърнаха към него.

— Защо? Защо трябва да слезем от самолета? Тук няма никой.

Брайън и Лоръл се спогледаха.

— Е — каза Брайън, — не можем наистина да знаем, докато не проверим, нали?

— Аз вече знам — каза Дина. Няма нищо за помирисване и нищо за чуване. Но… но…

— Но какво, Дина? — попита Лоръл.

Дина се заколеба. Искаше да ги накара да разберат, че не начинът, по който трябваше да напусне самолета, я безпокои. Тя се беше спускала по пързалки и вярваше на Лоръл. Лоръл нямаше да я пусне, ако беше опасно. Нещо беше лошо тук, нещо не беше наред и точно от това се страхуваше — от лошото нещо. То не беше тишината и не беше пустотата. Имаше нещо общо с тези неща, но беше нещо повече от тих.

        Нещо лошо.

Но възрастните не вярват на децата, особено на слепите деца, да не говорим за слепите момиченца. Тя искаше да им каже, че не могат да останат тук, че не е безопасно да останат тук, че трябва да подкарат самолета и да тръгнат отново. Но какво биха казали те? Добре, разбира се, Дина е права, всички обратно в самолета? По никакъв начин.

Де ще видят. Ще видят, че е празно и тогава ще се върнем обратно на самолета и ще отидем някъде другаде. Някъде, където не се чувства нещо лошо. Все още има време.