„Поне така мисля.“
— Няма значение — каза тя на Лоръл. Гласът й беше нисък и отчаян. — Сложи ме на улея.
Лоръл внимателно я нагласи. След миг Дина гледаше нагоре към нея. „Само дето всъщност не гледа — си помисли Лоръл, тя изобщо не може да гледа“, а босите й крака бяха проснати надолу върху оранжевия улей.
— Добре ли си, Дина? — попита Лоръл.
— Не — каза Дина. — Нищо не е добре тук. — И вреди Лоръл да я пусне, Дина издърпа ръцете си от ръцете й и се освободи. Спусна се до долу и Ник я хвана.
Лоръл стъпи пред вратата, спусна се точно по улея и докато се плъзгаше, акуратно придържаше полата си. Останаха Брайън, дремещият пияница в задната част на самолета и онова животно, което обичаше забавленията и късането на хартия — господин Полото.
„Няма да си имам неприятности с него — беше казал Брайън, — защото не давам пукната пара какво прави.“ Сега откри, че не е съвсем така. Мъжът не играеше с открити карти. Брайън подозираше, че дори и момиченцето го знаеше, а момиченцето беше сляпо. Какво би станало, ако го оставеха и той решеше да буйства? Какво щеше да стане, ако в пристъпа на буйство решеше да влезе в кабината?
„И какво от това? Нали не можеш да отидеш никъде. Резервоарите са почти празни.“
Все пак тази мисъл не му хареса, и то не само защото в „Боинг 767“ имаше апаратура за милиони долари. Може би това, което почувства, беше неясен отглас от видяното на лицето на Дина, когато тя погледна от улея. Нещата тук бяха зле, дори по-зле, отколкото изглеждаха…, и това беше страшно, защото той не знаеше как нещата биха могли да бъдат по-зле. Самолетът обаче беше в ред. Дори и с почти празни резервоари за гориво, „Боинг“-ът беше свят, който той познаваше и разбираше.
— Твой ред е, приятелю — каза той толкова вежливо, колкото можа.
— Знаете, че ще се оплача от вас, нали? — попита Крейг Туми Със странно мил глас. — Знаете ли, че смятам да съдя цялата авиокомпания за трийсет милиона долара и смятам да ви определя като главен ответник?
— Това е ваше право, господин?
— Туми. Крейг Туми.
— И господин Туми — съгласи се Брайън. Спря се за момент. — Господин Туми, знаете ли какво се е случило с нас?
Крейг погледна през отворената врата — погледна към пустия асфалт и широките, леко поляризирана стъкла на прозорците на терминала на второ ниво, където нямаше никакви щастливи приятели и роднини, които да стоят в очакване да прегърнат пътниците, нямаше нетърпеливи пътници, които да очакват извикването на техния полет.
Разбира се, той знаеше. Това беше работа на ланголиерите. Ланголиерите бяха дошли за всички тези глупави, мързеливи хора точно както баща му винаги беше казвал, че ще стане.
Със същия мил глас Крейг каза:
— В отдела за облигации на банковата корпорация „Пустинно слънце“ аз съм известен като Товарния кон. Знаете ли това? — За момент той направи пауза, очевидно чакаше Брайън да отговори по някакъв начин. Когато Брайън не го направи, Крейг продължи: — Разбира се, че не сте чували. Както не разбирате и колко важна е тази среща в „Пруденшъл сентър“ в Бостън. Не повече, отколкото ви е грижа. Но нека ви кажа нещо, капитане: от резултатите от тази среща може да зависи икономическата съдба на цели нации — от тази среща, от която ще отсъствам, когато нещата се завъртят.
— Господин Туми, всичко това е много интересно, но аз наистина нямам време?
— Време — внезапно изкрещя Крейг в лицето му. — Какво по дяволите знаете вие за времето! Аз знам всичко за времето! Времето е кратко, господине! Времето е неприятно кратко!
„Да върви по дяволите това побъркано копеле, ще го бутна“ — помисли си Брайън, но преди да го направи, Крейг Туми се обърна и скочи. Направи съвършено спускане, като същевременно придържаше куфарчето си до гърдите и това изведнъж напомни на Брайън една странна реклама на „Херц“ по телевизията — онази, в която О. Дж. Симпсън летеше над пистите по костюм и вратовръзка.
— Времето е дяволски кратко! — извика Крейг, докато се спускаше с куфарчето на гърдите си като щит, с крачоли, които се вдигаха нагоре и откриваха официалните му черни найлонови чорапи, стигащи до коленете.
Брайън промълви:
— Господи, какъв злокобен идиот! — Спря за миг пред горния край на улея, огледа още веднъж удобния, познат свят на самолета си… и скочи.
8
Десет души стояха на две малки групи под гигантското крило на „Боинг“-а с нарисуван на носа червено-син орел. В едната група бяха Брайън, Ник, плешивият мъж, Бетани Симс, Албърт Коснър, Робърт Дженкинс, Дина, Лоръл и Дон Гафни. Леко отделен от тях образуваше самостоятелна група Крейг Туми, известен още като Товарния кон. Крейг се наведе и съсредоточено изтръска калта от панталоните си с лявата си ръка. Дясната му ръка здраво стискаше около дръжката на куфарчето му. След това се изправи и се огледа с широко отворени, безразлични очи.