— И какво сега, капитане? — попита оживено Ник.
— Ти ми кажи. Кажи на всички.
Хоупуел го погледна за миг. Едната му вежда беше леко повдигната, като че ли се канеше да го пита дали говори сериозно. Брайън наклони главата си само на два сантиметра. Това беше достатъчно.
— Е, смятам, че за начало стига да влезем в терминала — каза Ник. — Кой е най-бързият начин да стигнем там? Някаква идея?
Брайън кимна към редицата от влакчета за багаж, паркирани под издадения главен терминал.
— Предполагам, че най-бързият начин да влезем без подвижен коридор би била багажната лента.
— Добре. Да се качим. Дами и господа, тръгваме ли?
Беше кратка разходка, но Лоръл, която държеше за ръка Дина, помисли, че това е най-странната разходка в живота й. Виждаше всичко сякаш отгоре, по-малко от дузина точки, които се движат бавно по широка бетонна плоскост. Нямаше вятър. Не пееха птички. В далечината не се чуваха двигатели и никакъв човешки глас не нарушаваше неестествената тишина. Дори стъпките им й се струваха не наред. Тя носеше обувки с високи токчета, но вместо високото тракане, на което беше свикнала, сякаш чуваше само леки, тъпи тупкания.
„Сякаш — помисли си тя — това е ключовата дума. От това, че ситуацията е така странна, всичко изглежда странно. От бетона е. Високите токчета звучат по друг начин по бетон.“
Но тя и преди беше ходила с високи токчета по бетон. Не си спомняше да е чувала точно такъв звук преди. Беше някак… блед. Безсилен.
Стигнаха до паркираните влакчета за багаж. Ник се промъкна между тях начело на колоната и спря пред неподвижния конвейер, който излизаше от отвор с висящи гумени ленти. Конвейерът правеше широк кръг върху площадката, където обикновено стояха носачите, за да разтоварят платформите, след това отново влизаше в терминала през друг отвор с висящи гумени ленти.
— За какво са тези парчета гума? — попита нервно Бетани.
— Мисля, че за да предпазват от течение при студено време — каза Ник. — Нека първо аз да си мушна главата и да хвърля един поглед. Не бойте се — само за момент. — И преди някой да успее да отговори, той се метна на конвейерната лента и тръгна към един от отворите, прорязани в сградата. Стигна го, коленичи и мушна глава между гумените ленти.
„Ще чуем свистене и после тупване ужасено си помисли Албърт, и когато го издърпаме обратно, главата му няма да я има.“
Нямаше свистене, нямаше тупване. Когато Ник се дръпна, главата му все още беше здраво закрепена за врата му, а на лицето му имаше замислено изражение.
— Всичко е чисто — каза той и радостният му тон се видя на Албърт малко фалшив. Хайде, минавайте, приятели. Когато някой срещне някой и така нататък.
— Има ли някой там? Господине, има ли вътре мъртви хора?
— Поне аз не видях, госпожице — каза Ник. Вече беше изоставил всеки опит да се държи весело. — Цитирах погрешно стария Боби Бърнс в опит да се пошегувам. Боя се, че вместо хумор се получи безвкусица. Истината е, че изобщо не видях никого. Но нали очаквахме тъкмо това?
Така беше… но въпреки това думите му се забиха в сърцата им. Както и на самия Ник, ако се съдеше по тона му.
Един след друг те се качиха върху конвейера и запълзяха след него през висящите гумени ленти.
Дина се спря точно пред него и завъртя глава към Лоръл. По тъмните й очила пробяга светъл лъч и те за момент се превърнаха в огледала.
— Наистина не е добре тук — повтори тя и се провря от другата страна.
9
Един по един всички стъпваха в залата на главния терминал на Международното летище на Бангор странен багаж, пълзящ по спрялата лента на конвейера. Албърт помогни на Дина да слезе и всички застанаха прави, оглеждайки се в тихо учудване.
Шокиращата изненада от събуждането в самолет, който по магически начин е изпразнен от хора, беше минала — сега мястото на учудването беше заето от объркване. Никой от тях не беше влизал в напълно празен терминал на летище. Гишетата за коли под ваем бяха пусти. Мониторите за пристигащите и заминаващи самолети бяха тъмни и мъртви. Никой не стоеше до гишетата, които обслужваха авиокомпаниите „Делта“, „Юнайтед“, „Нортуест“, „Еърлинк“ или „Мидкоуст“. Огромният резервоар по средата на залата с надписа „Купувайте омари от Мейн“ беше пълен с вода, но вътре нямаше никакви омари. Луминесцентните лампи на тавана бяха загасени и малкото светлина, която влизаше през вратите на отсрещната страна на широкото помещение, избледняваше още на средата на залата, поради което десетимата от полет 29 стояха скупчени в мрачно гнездо от сенки.