— И така, какво ще правим? — попита, Лоръл. Чу далечния звук на собствения си глас и това я накара да се почувства много малка, много изгубена. До нея Дина се въртеше в бавни кръгове. Приличаше на човешки радар.
— Да се качим на горния етаж — предложи Плешивия. — Там трябва да е ресторантът.
Всички го погледнаха. Гафни изсумтя.
— Само за едно и също мислите, господине. Плешивият мъж го погледна изпод вдигнатата си вежда.
— Първо, името ми е Руди Уоруик, а не господине. — отговори той. — Второ, хората мислят по-добре, когато стомасите им са пълни. — Той сви рамене — Просто обикновен природен закон.
— Мисля, че господин Уоруик е напълно прав — каза Дженкинс. — Всички ние бихме хапнали нещо… и ако се качим на горния етаж, може да намерим други доказателства, от които да разберем какво се е случило. Всъщност мисля, че би трябвало да намерим.
Ник сви рамене. Изведнъж видът му стана уморен и объркан.
— Защо не? — каза той. — Започвам да се чувствам като оня господин Робинзон Крузо.
В малка нестройна група тръгнаха към ескалатора, който също не работеше. Албърт, Бетани и Боб Дженкинс вървяха заедно отзад.
— Вие знаете нещо, нали? — попита изведнъж Албърт. — Какво е то?
— Може да знам нещо го поправи Дженкинс. — а може и да не знам. За момента смятам да го запазя за себе си… освен едно предложение.
— Какво?
— Не за тебе — за младата дама. — Той се обърна към Бетани. Пестете си кибрита. Това е предложението ми.
— Какво? — изгледа го Бетани.
— Чухте ме.
— Да, мисля, че ви чух, но не схванах какво искате да кажете. Горе вероятно има будка, господин Дженкинс. Там сигурно има много кибрити. Цигари и запалки еднодневки — също.
— Съгласен съм — каза Дженкинс. — Все пак ви съветвам да пестите кибрита си.
„Отново си играе на Фило Кристи и не знам кой си“ — помисли Албърт.
Тъкмо смяташе да го каже и да помоли Дженкинс, ако може да запомни, че това не е някой от романите му, когато Брайън Енгъл спря в подножието на ескалатора толкова внезапно, че Лоръл трябваше рязко да дръпне Дина за ръката, за да предпази момиченцето от сблъскване с него.
— Гледайте къде ходите, моля ви — каза Лоръл. — Ако още не сте забелязали, момиченцето не може да вижда.
Брайън не и обърна внимание. Той оглеждаше групичката бегълци.
— Къде е господин Туми?
— Кой? — попита плешивият мъж, Уоруик.
— Младежът с неотложната среща в Бостън.
— Какво ни интересува? — попита Гафни. — Добро отърваван от лош боклук.
Но Брайън беше неспокоен. Не му харесваше мисълта, че Туми се е измъкнал и е изчезнал някъде сам. Не знаеше защо, но тази мисъл изобщо не му харесваше. Погледна към Ник. Ник сви рамене и после поклати глава.
— Не го видях да тръгва, приятелю. Занимавах се с телефоните. Съжалявам.
— Туми! — извика Брайън. — Крейг Туми! Къде сте?
Нямаше отговор. Само тази странна, потискаща тишина. И тогава Лоръл забеляза нещо — нещо, от което кожата й настръхна. Брайън беше направил фуния с ръцете си и викаше нагоре към ескалатора. При високия таван на помещение като това трябваше да има поне малко ехо.
Но нямаше.
Съвсем никакво ехо
10
Докато другите бяха заети долу — двамата тийнейджъри и старата кримка стояха до гишето за коли под наем, а другите гледаха към английския хулиган, който проверяваше телефоните, Крейг Туми беше изпълзял по спрелия ескалатор — тих като мишка. Той чудесно знаеше къде иска да отиде; знаеше точно какво да търси, след като стигне там.
Бързо тръгна през голямата чакалня, без да обръща внимание на празните столове и празния бар, наречен „Червения барон“. Куфарчето се поклащаше до дясното му коляно. В далечния край на залата, в началото на широк тъмен коридор, имаше табела. На нея беше написано:
Почти беше стигнал до коридора, когато отново погледна през широките прозорци… и крачките му станаха колебливи. Бавно се приближи до стъклото и погледна навън.
Нямаше нищо интересно освен пустия бетон и неподвижното бяло небе, но въпреки това очите му постепенно се разшириха и той почувства как в сърцето му започва да се прокрадва страх.
„Те идват“ — му каза изведнъж един мъртъв глас. Беше гласът на баща му — говореше от своя малък мавзолей, сгушен в един тъмен ъгъл в сърцето на Крейг Туми.
— Не — прошепна той и от произнесената дума, върху стъклото пред устните му разцъфна облаче пара. — Никой не идва.