„Ти беше лош. По-лошо. Ти беше мързелив.“
— Не!
„Да. Ти имаше среща и я пропусна. Избяга. Избяга далеч в Бангор, щата Мейн — най-глупавото място.“
— Не съм виновен — промълви той. Стискаше дръжката на куфарчето с почти болезнена сила. — Доведоха ме против желанието ми? Измамиха ме!
Никакъв отговор от вътрешния му глас. Само вълни на неодобрение. И отново Крейг почувства, че се намира под налягане — ужасно, непрекъснато налягане — теглото на хиляди метри морска вода. Вътрешният глас можеше да не му казва, че за него няма извинение — Крейг го знаеше. Знаеше го отдавна.
„ТЕ бяха тук… и ще се върнат. Ти знаеше това, нали?“
Той знаеше. Ланголиерите щяха да се върнат. Щяха да се върнат за него. Той никога не ги беше виждал, но знаеше колко са ужасни. А единствено той ли го знаеше? Май че не.
Помисли си, че може би и сляпото момиченце знае нещо за ланголиерите.
Но това нямаше значение. Единственото нещо, което имаше значение, беше да стигне до Бостън, преди ланголиерите да дойдат в Бангор от ужасното си съдбоносно леговище, за да го изядат жив и крещящ. Трябваше да стигне до тази среща в „Пруденшъл сентър“, трябваше да им каже какво е направил и тогава щеше да бъде?
Свободен.
Щеше да бъде свободен.
Крейг се отдръпна от прозореца, отдръпна се от пустотата и мъртвилото и тръгна по коридора под табелата. Премина покрай празните магазини, без да ги погледне. След тях стигна до вратата, която търсеше. На нея беше закачена малка правоъгълна табелка — точно над шпионката. „ЛЕТИЩНА ОХРАНА“.
Трябваше да влезе вътре. Независимо как — трябваше да влезе.
„Всичко това… тази лудост… не бива да остане в мен. Не бива да е в мен. Вече не.“
Протегна ръка и докосна звънеца на канцеларията на летищната охрана. На мястото на пустия поглед в очите му се четеше твърда решителност.
„Живях под напрежение дълго, много дълго време. Откакто станах на седем години? Не — мисля, че започна дори по-рано. Фактът е, че, откакто се помня, винаги съм бил под напрежение. Последното късче лудост е просто нова вариация. Вероятно става точно това, което каза мъжът в охлузеното спортно сако: опит. Агенти от някаква секретна правителствена служба или някаква зловеща външна сила провеждат опит. Но нали реших повече да не участвам в някакви опити. Не ме интересува, дори това да е работа на баща ми или на майка ми, или на декана на Факултета по управление, или на Управителния съвет на банковата корпорация «Пустинно слънце». Реших да не участвам. Реших да избягам. Реших да стигна до Бостън и да овърша това, което планирах да направя, когато за пръв път представих проекта за покупка на аржентински облигации. Ако не го направя…“
Но той знаеше какво щеше да се случи, ако не го направи.
Щеше да полудее.
Опита да отвори вратата. Дръжката не се помръдна, но когато натисна вратата със слабо несигурно движение, вратата се отвори. Или е била оставена не — заключена, или се е отключила, когато е спрял токът и системите за охрана са се изключили. Крейг не се интересуваше от причината. Важното беше, че нямаше да има нужда да си мачка дрехите, докато се опитва да пропълзи през вентилационната шахта например. Все още беше твърдо решен да се появи на срещата преди края на деня и не искаше дрехите му да са изцапани с кал и масло, когато стигне там. Една от простите и безусловни истини на живота му беше: хората с мръсни костюми не заслужават доверие.
Бутна вратата и влезе.
11
Брайън и Ник стигнаха първи до ескалатора, другите се скупчиха около тях. Бяха в централната чакалня на Международното летище на Бангор — широк правоъгълник, пълен с леки пластмасови седалки, към облегалките за ръце на някои от тях имаше монтирани телевизори, включващи се с пускане на монета. Биеше на очи стената с простиращи се от тавана до пода прозорци от поляризирано стъкло. Непосредствено вляво от тях бяха будката за вестници и пунктът за контрол на пътниците, който обслужваше изход 1; отдясно, на другата страна на залата, бяха барът „Червения барон“ и ресторантът „Седмото небе“. След ресторанта започваше коридор, който водеше до канцеларията на летищната охрана и пристройката за пристигане на международните линии.
— Хайде — обади се Ник, а Дина каза: — Чакайте.
Говореше със силен, настойчив глас и всички се обърнаха към нея с любопитство.
Дина пусна Лоръл и вдигна двете си ръце. Пъхна палци зад ушите си и разпери пръстите си като ветрила. После просто остана така, неподвижна като стълб в тази странна и доста зловеща поза.
— Какво? — започна Брайън.
— Ш-ш-шт! — изсъска Дина с рязък, нетърпящ възражение тон.