Обърна се леко наляво, след това — в другата посока, докато бялата светлина, която идваше през прозорците падна пряко върху нея и превърна без друго бледото й лице в нещо призрачно и свръхестествено. Тя свали тъмните си очила. Очите под тях бяха големи, черни и не съвсем празни.
— Там — каза тя със слаб, унесен глас и Лоръл усети как ужасът започна да обхваща сърцето й с ледени пръсти. И не беше единствена. Бетани се прислони по-близо до нея от едната й страна, а Дон Гафни се приближи от другата.
— Там — аз мога да усещам светлината. Казват, че по това личало, че ще мога да виждам отново. Винаги мога да усещам светлината. Нещо като топлина вътре в главата ми.
— Дина, какво? — попита Брайън.
Ник го смушка с лакът. Лицето на англичанина беше строго и мрачно, челото му — нарязано от бръчки.
— Тихо, приятел.
— Светлината и … тук.
Тя бавно се отдалечи от тях, с ръце все още разперени зад ушите, с лакти, обърнати напред, за да посрещнат всеки предмет, който може да се изпречи на пътя й. Вървеше напред, докато не стигна на половин метър от прозореца. Тогава бавно протегна ръка, докато пръстите й докоснат стъклото. Приличаха на очертания на черна морска звезда на фона на бялото небе. Тя промърмори със слаб, нещастен, някак замечтан глас.
— Стъклото също е лошо. — Дина? — обади се Лоръл.
— Ш-ш-шт! — прошепна момичето, без да се обръща. Стоеше до прозореца като дете, което чака баща си да си дойде от работа.
— Чувам нещо.
Тези прошепнати думи навяха безмълвен и непонятен ужас в съзнанието на Албърт. Той усети натиск върху раменете си и като погледна надолу, видя, че е скръстил ръце на гърдите си и ги притиска силно.
Брайън слушаше напълно съсредоточен. Чуваше собственото си дишане и дишането на другите… но не чуваше нищо друго. „Тя си въобразява. Това е всичко.“
Но се чудеше.
— Какво? — попита настойчиво Лоръл. — Какво чуваш, Дина?
— Не знам — каза детето, без да се извръща от прозореца. — Много е слабо. Помислих си, че го чувам, когато слязохме от самолета, но после реших, че само си въобразявам. Сега го чувам по-добре. Чувам го дори през стъклото. Звучи като… малко като овесени ядки, когато ги залееш с мляко.
Брайън се обърна към Ник и тихо попита:
— Чуваш ли нещо?
— Абсолютно нищо — каза Ник също така тихо. — Но тя е сляпа. Тя е свикнала да използва ушите си с двойно натоварване.
— Мисля, че това е истерия — каза Брайън. Кой знае защо шепнеше, а устните му почти докосваха ухото на Ник. Дина се извърна от прозореца.
— Чуваш ли нещо? — започна да имитира тя.
— Абсолютно нищо. Но тя е сляпа. Тя е свикнала да използва ушите си с двойно натоварване. Мисля, че това е истерия.
— Дина, за какво говориш? — попита Лоръл, объркана и уплашена. Тя не беше чула приглушения разговор на Брайън и Ник, въпреки че стоеше много по-близо до тях от Дина.
— Попитай тях — каза Дина. Гласът й трепереше. — Не съм луда! Сляпа съм, но не съм луда!
— Добре — каза Брайън стреснато. — Добре, Дина.
Обърна се към Лоръл.
— Говорех на Ник. Тя ни чу. Чак оттам, от прозореца ни чу.
— Имаш страхотни уши, миличка — каза Бетани.
— Чувам, каквото чувам — каза Дина. — И чувам нещо отвън. Оттам — Тя посочи през стъклото на изток. Невиждащите й очи се движеха от човек на човек. — И то е лошо. То е ужасен звук, странен звук.
— Ако разберете какво е, малка госпожице, това може би ще ни помогне — каза колебливо Дон Гафни.
— Не мога — каза Дина. — Но знам, че е по-близо, отколкото беше. — Тя си сложи черните очила, ръката й трепереше.
— Трябва да излезем оттук. И трябва да излезем бързо. Защото нещото идва. Лошото нещо, което прави овесения шум.
— Дина — каза Брайън, — самолетът, с който дойдохме, е останал почти без гориво.
— Тогава трябва да му добавите! — изкрещя пронизително Дина. То идва, не разбирате ли? — То идва и, ако не сме си отишли, когато стигне тук, ще умрем! Всички ще умрем!
Гласът й се прекърши и тя захлипа. Тя не беше! Гадателка или медиум, а само малко момиче, осъдено да изживее ужаса си в почти пълна тъмнина.
Втурна се към тях почти загубила самообладание. Лоръл я хвана, преди да успее да се спъне в шнуровете, с които беше ограден пътят към пункта за проверка на пътниците, и я притисна здраво. Опита се да я успокои, но последните думи на детето отекваха силно в объркания й, ужасен ум: „Ако не сме си отишли, когато стигне тук, ще умрем! Всички ще умрем!“
12
Крейг Туми чу как малката ревла пищи някъде отзад, но не обърна внимание. Беше открил онова, което търсеше, в третото шкафче, в което погледна — на него имаше надпис „Маркей“. Обядът на господин Маркей — сандвич, който се подаваше от кафява кесия, беше на най-горния рафт. Обувките на господин Маркей бяха на най-долния рафт. На една и съща кука висяха чисто бяла риза и ремък с кобур. От кобура се подаваше дръжката на служебния револвер на господин Маркей.