Крейг откопча кобура и извади револвера. Не разбираше много от оръжия — може би този беше калибър 32, 38 или дори 45 — само тези знаеше, — но не беше глупав и след като го повъртя няколко секунди, успя да отвори барабана. Всичките шест гнезда бяха заредени с патрони. Натисна цилиндъра обратно на мястото му, кимна, когато чу щракването, после разгледа ударника и двете страни на дръжката. Търсеше предпазител, но не виждаше да има такъв. Сложи пръста си на спусъка и натисна, докато видя как и ударникът, и барабанът леко помръднаха. Кимна доволно.
Обърна се и изведнъж внезапно усети най-голямата самота в целия си съзнателен живот. Револверът сякаш натежа и ръката му увисна. Сега стоеше с приведени рамене, куфарчето му висеше в дясната ръка, а пистолетът на охраната — в лявата. Лицето му беше безкрайно нещастно. Изведнъж той си припомни нещо, за което не се беше сещал от години: Крейг Туми, дванайсетгодишен, легнал в леглото и потръпващ от парещите сълзи, които текат по лицето му. В другата стая магнетофонът е пуснат докрай и майка му пее заедно с Мерили Ръш с гъгнивия си, пиянски глас: „Наричай ме ангел… на утрото, мила… докосни ме… преди да си отидеш, мила…“
Легнал на леглото. Разтреперан. Разплакан. Без да издава звук. С една — единствена мисъл: „Защо не можеш да ме обичаш и да ме оставиш на мира, мамо? Защо не можеш просто да ме обичаш и да ме оставиш на мира?“
— Не искам да сторя зло на никого — промърмори Крейг Туми през сълзи. — Не искам, но това… това е непоносимо,
На отсрещната стена на стаята имаше телевизионни монитори — всички изгасени. За миг, докато ги гледаше, истината за това, което се беше случило, което още се случваше, почти стигна до него. За миг тя почти премина през сложната му система от нервни щитове и нахлу в бомбоубежището, в което той живееше живота си.
„Всички вече ги няма, Креги-беги. Целия свят го няма, освен тебе и хората, които бяха на този самолет.“
— Не — изстена той и падна в един от столовете, наредени около покритата с мушама кухненска маса, — не, не е така. Просто не е така. Отхвърлям тази идея. Напълно я отхвърлям.
„Ланголиерите бяха тук и ще се върнат — каза баща му. Гласът му заглуши гласа на майка му, както ставаше винаги. — По-добре е да те няма, когато дойдат… или знаеш какво ще се случи.“
Много добре знаеше. Щяха да го изядат. Ланголиерите щяха да го изядат. На масата имаше циклостилен отпечатък с график на дежурствата. Крейг! Пусна куфарчето си и сложи револвера върху мушамата. После вдигна графика, погледна го за момент с невиждащи очи и започна да къса дълга ивица от лавата му страна. „Къс-с-с-с“…
Скоро гледаше хипнотизиран към купа тънки ивици — може би най-тънките досега! — който покриваше масата. Но студеният глас на баща му не го напускаше:
„Или знаеш какво ще се случи.“
ГЛАВА 5
Кутийка кибрит. Приключението на сандвича със салам. Нов пример на дедуктивния метод. Евреина ат Аризона свири на цигулка. Единственият звук в града.
1
Тишината, застинала след предупреждението на Дина, най-накрая беше нарушена от Робърт Дженкинс.
— Имаме някои проблеми — каза той със сух лекторски глас. — Ако Дина чува нещо — а след забележителната демонстрация, която ни направи, аз съм склонен да мисля, че тя чува, — би било от полза, ако тя разбере какво е. Ние не знаем. Тона е първият проблем. Другият проблем е липсата на гориво в самолета.
— Отвън има един „Боинг 727“ — каза Ник, — стои долепен до ръкава. Можеш ли да караш 727, Брайън?
— Да — каза Брайън.
Ник разпери ръце към Боб и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Ето — един от възлите вече е разплетен.“
— Ако допуснем, че излетим отново, къде ще отидем? — продължи Боб Дженкинс. — Трети проблем.
— Далече — каза веднага Дина. — Далече от този звук. Трябва да избягаме далече от този звук и от това, което го издава.
— Колко време мислиш, че имаме? — я попита внимателно Боб. — Колко време остава, преди то да стигне тук, Дина? Имаш ли изобщо някаква представа?
— Не — каза тя от безопасния обръч, свит от ръцете на Лоръл. — Мисля, че все още е далече. Мисля, че има време. Но?