— Тогава предлагам да направим точно както предложи господин Уоруик — каза Боб. — Да отидем отсреща в ресторанта, да хапнем и да обсъдим какво следва. Храната оказва полезно въздействие върху това, което мосю Поаро с любов нарича „малките сиви клетки“.
— Не трябва да чакаме — каза Дина разтревожено.
— Петнайсет минути — каза Боб. — Не повече. Дори и на твоята възраст, Дина, би трябвало да знаеш, че първо трябва да се извърши полезно мислене, а след това — полезно действие.
Изведнъж Албърт осъзна, че писателят на мистерии имаше свои собствени причини да отиде в ресторанта. Малките сиви клетки на господин Дженкинс бяха в идеално работно състояние или поне той вярваше, че е така — и след невероятно точната оценка на ситуацията, която беше направил на борда на самолета, Албърт желаеше поне да му даде възможност да се усъмни.
„Дженкинс иска да ни покаже нещо или да ни докаже нещо“ — помисли си той.
— Все пак нали имаме петнайсет минути? — продължаваше Боб.
— Ами? — каза неохотно Дина — Предполагам.
— Чудесно — каза живо Боб. — Решено. — И се отправи към ресторанта, като че ли смяташе, че е в реда на нещата другите да го последват.
Брайън и Ник се спогледаха.
— По-добре да отидем с него — каза тихо Албърт. — Мисля, че той разбира нещата.
— Какви неща? — попита Брайън.
— Не знам точно, но мисля, че може би си струва да разберем.
Албърт последва Боб, Бетани последва Албърт. Другите тръгнаха след тях. Лоръл водеше Дина за ръка. Момиченцето беше силно пребледняло.
2
Ресторантът „Седмото небе“ всъщност представляваше кафе с хладилен шкаф, пълен с напитки и сандвичи, и ламаринен тезгях, простиращ се Покрай дълга маса за подгряване, разделена на отделения. Всички отделения бяха празни и блестящо чисти. Върху скарата нямаше и най-малка следа от мазнина. Чашите — здрави стъклени ресторантски чаши с наръбени стени — бяха наредени на пирамиди върху задните рафтове заедно с богат избор от още по-здрави чаши за кафе и чай.
Робърт Дженкинс стоеше до касата. Когато АЛБЪРТ и Бетани влязоха, той каза:
— Може ли да ми дадете още една цигара, Бетани?
— Я, вие сте бил голям авантаджия — каза тя, но тонът и беше доброжелателен. Извади кутията си „Марлборо“ и я тръсна, за да се покаже цигара. Той взе цигарата, а после, когато тя извади и кибрита, докосна ръката й.
Ще използвам една от тези. — До касата имаше купа, пълна с кибрити с реклама на Икономическото училище в Ла Сал. До купата имаше малък надпис „ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НИ, ОСТАНАЛИ БЕЗ КИБРИТ“. Боб взе една кутийка, отвори я и извади една клечка.
— Разбира се, но защо?
— Точно това ще разберем — каза той. Погледна към другите. Те стояха наоколо в полукръг и гледаха — всички, освен Руди Уоруик, който беше отишъл зад щанда за сервиране и отблизо изучаваше съдържанието на хладилния шкаф.
Боб драсна клечката. Тя остави върху драскалото малко бяло петно, но не се запали. Той я драсна отново — със същия резултат. При третия опит картонената клечка се огъна. По-голяма част от главичката и вече я нямаше.
— Я виж ти — каза той без ни най-малка изненада в гласа. — Май са мокри. Да опитаме една кутийка от дъното, може ли? Те трябва да са сухи.
Зарови ръка към дъното на купата, няколко от горните кибрити се разпиляха по тезгяха. Според Албърт бяха съвършено сухи. Зад него Ник и Брайън отново се спогледаха.
Боб измъкна нова кутийка кибрит, извади клечка и я драсна. Тя не се запали.
— По дяволите — каза той. — Изглежда открихме и друг проблем. Мога ли да взема на заем вашия кибрит, Бетани?
Тя му го подаде, без да каже дума.
— Почакайте — каза бавно Ник — Какво ви е известно, приятелю?
— Само това, че тази ситуация е довела до повече последствия, отколкото си мислехме отначало — каза Боб. Очите му бяха достатъчно спокойни но лицето, от което гледаха, беше измъчено. — И имам идеята, че може да сме направили една голяма грешка. Което е доста разбираемо при тези обстоятелства… но докато не поправим представите си в това отношение, не вярвам да можем да постигнем прогрес.
— Бих я нарекъл грешка на перспективата.
Уоруик се връщаше към тях. Беше си избрал пакетирани сандвич и бутилка бира.
Придобивките му, изглежда, бяха го развеселили чувствително.
— Какво става, хора?
— Да пукна, ако знам — каза Брайън, — но не ми харесва много.
Боб Дженкинс извади една от клечките от кутийката на Бетани и я драсна.
Тя се запали от първото драскане.
— А — каза той и доближи пламъка до върха на цигарата си. Димът миришеше невероятно остро, невероятно приятно за Брайън и в този миг той осъзна причината за това — това беше единственото нещо, което беше подушил, като се изключи лекият аромат на лосиона след бръснене на Ник и парфюмът на Лоръл. В следващия миг Брайън разбра, че усеща и миризма на пот от спътниците си.