— Баща ми казваше, че ланголиерите са малки същества, които живеят в килерите, канализацията и други тъмни места.
— Като елфите? — искаше да разбере Дина. Крейг се засмя и поклати глава.
— Боя се, че далеч не са толкова приятни. Той казваше, че всичко, от което се състоят, са косми, зъби и бързи крачета — крачетата им са бързи, казваше той, така че могат да хванат лошите момчета и момичета, колкото и бързо да търчат.
— Стига — каза хладно Лоръл. — Плашите детето.
— Не, не ме плаши — каза Дина. — Разбирам, кое е измислица, още когато го чуя. Интересно е, това е всичко. — На лицето й беше изписано, че това е нещо повече от интересно. Беше съсредоточена и погълната от разказа.
— Интересно е, нали — каза Крейг явно доволен от нейния интерес. — Мисля, че това, което иска да каже Лоръл, е, че аз плаша нея. Печеля ли пура, Лоръл? Ако да, бих желал една „Ел продукто“, моля. Да не бъде някоя от онези евтини „Бял бухал“. — Той се засмя отново.
Лоръл не отговори и след миг Крейг започна пак.
— Баща ми казваше, че има хиляди ланголиери. Казваше, че трябва да ги има, защото има милиони лоши момчета и момичета, които търчат по света. Точно така казваше винаги. Баща ми никога през живота си не беше виждал дете да бяга. Те винаги търчаха. Мисля, че той харесваше тази дума, защото тя изразява безчувствено, неориентирано, безполезно движение. Но ланголиерите… те тичат. Те имат цел. Всъщност може да се каже, че ланголиерите се персонифицират според предназначението.
— Какво толкова лошо правят децата? — попита Дина. — Какво толкова лошо правят те, че ланголиерите да трябва да ги гонят?
— Знаеш ли, радвам се, че зададе този въпрос — каза Крейг. — Защото, когато баща ми казваше за някой, че е лош, Дина, той имаше предвид мързелив. Един мързелив човек никога не може да стане част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. По никакъв начин. В нашата къща човек или беше ЧАСТ ОТ ГОЛЕМИЯ ФИЛМ, или НЕ ВЪРШЕШЕ РАБОТА, което беше най-лошият вид лошота, който съществуваше. Да си главорез беше по-малък грях в сравнение с това да НЕ ВЪРШИШ РАБОТА. Той казваше, че ако не си ЧАСТ ОТ ГОЛЕМИЯ ФИЛМ, ланголиерите ще дойдат и ще те извадят от филма изобщо. Казваше, че някоя нощ, както си лежиш в леглото, ще ги чуеш как идват… как схрускват и смачкват всичко по пътя си към тебе… и даже ако се опиташ да побегнеш, те ще те хванат. Заради бързите си малки?
— Достатъчно — каза Лоръл. Гласът й беше равен и сух.
— Но звукът си е там — каза Крейг. Очите му я гледаха със светнал, почти заговорнически поглед. — Не можете да отречете това. Звукът наистина си е?
— Спрете или и аз ще ви ударя с нещо.
— Добре — каза Крейг. Превъртя се по гръб, направи гримаса, после отново се превъртя — на другата си страна, по-далече от тях. На човек му омръзва да го удрят, когато е на земята и е вързан като прасе.
Този път лицето на Лоръл не само се затопли, но стана горещо. Тя прехапа устни и не каза нищо. Искаше й се да заплаче. Как трябваше да се държи с човек в подобен случай? Как? Първо, този човек й изглеждаше абсолютно ненормален, а после — абсолютно нормален. И междувременно целият свят — ГОЛЕМИЯТ ФИЛМ на господин Туми — беше отишъл по дяволите.
— Обзалагам се, че ви е било страх от баща ви, нали, господин Туми?
Крейг изненадан погледна през рамо към Дина. Усмихна се отново, но този път — по различен начин. Беше печална, болезнена усмивка, лишена от служебна приветливост.
— Този път вие печелите пурата, госпожице — каза той. — Ужасно ме беше страх от него.
— Мъртъв ли е?
— Да.
— Да не би да НЕ ВЪРШЕШЕ РАБОТА? Ланголиерите ли го хванаха?
Крейг дълго се замисли. Спомни си как му бяха казали, че баща му е получил сърдечен удар в кабинета си. Когато секретарката му звъннала в десет часа за събрание на ръководството и не получила отговор, тя влязла и го намерила умрял на килима, с готови да изхвръкнат очи и засъхваща пяна около устата.
„Някой казал ли ти го е — изведнъж се почуди той, — че очите му са били готови да изхвръкнат и е имал пяна около устата? Наистина ли някой ти го казвал — майка ти може би, когато е била пияна, — или просто това е представяне на желаното за действително?“
— Господин Туми? Хванаха ли го?
— Да — каза Крейг замислено. — Мисля, че той си го заслужаваше. Мисля, че го хванаха.
— Господин Туми? — Какво?
— Не съм такава, каквато ме виждате. Не съм противна. Никой от нас не е такъв.
Той я погледна с изненада.
— Как разбрахте как ви виждам, малка сляпа госпожице?
— Може да се изненадате — каза Дина.