Лоръл се обърна към нея — внезапно по-неспокойна от когато и да било… но, разбира се, нямаше нищо за гледане. Черните очила на Дина охладиха любопитството й.
3
Останалите пътници стояха в другия край на чакалнята, слушаха слабия тракащ звук и не казваха нищо. Изглежда, не беше останало нищо за казване.
Какво ще правим сега? — попита Дон. Беше някак помръкнал в червената си риза на дървосекач. Албърт си помисли, че самата риза е изгубила малко от здравото си мъжествено излъчване.
Не знам — каза Брайън. Почувства ужасно безсилие, чак коремът го присви. Погледна към самолета, който за малко беше станал негов самолет и чистите му линии и нежната му красота го поразиха. Стоящият до него „Делта 727“, прилепен до подвижния коридор, в сравнение с „Боинг“-а приличаше на зле облечена лелка. „Изглежда ти хубав само защото никога вече няма да лети — това е. То е като да зърнеш за миг хубава жена на задната седалка на някоя лимузина изглежда дори по-хубава, отколкото е всъщност, защото знаеш, че не е твоя, че никога няма да бъде твоя.“
— Колко гориво е останало, Брайън? — попита внезапно Ник. — Може би разходът на гориво тук не е същият. Може би имаме повече, отколкото смяташ, — Всички уреди работят като нови — каза Брайън. — Когато се приземихме, имахме по-малко от триста литра. За да се върнем до мястото, където се е случило това, ни трябват поне двайсет и пет хиляди.
Бетани взе цигарите си и протегна пакета към Боб. Той поклати глава. Тя сложи една в устата си, извади кибрита си и драсна една клечка.
Тя не се запали.
— Оо! — каза Бетани.
Албърт я погледна. Тя драсна клечката отново… и отново… и отново. Не стана нищо. Тя погледна към него ужасена.
— Дай на мене — каза Албърт.
Взе кибрита от ръката й и извади още една клечка. Драсна я по ивицата на кутийката. Не стана нищо.
— Каквото и да е, изглежда е заразно — забеляза Руди Уоруик.
Бетани избухна в плач и Боб й предложи кърпичката си.
— Почакайте малко — каза Албърт и драсна клечката отново. Този път тя се запали… но пламъкът беше слаб, мъждукащ, безсилен. Той го поднесе към потрепващия край на цигарата на Бетани и съзнанието му изведнъж се изпълни с ясен образ: пътен знак, покрай който беше минавал всеки ден през последните три години, когато отиваше със спортния си велосипед в гимназията в Пасадена. На този знак беше написано: „ВНИМАНИЕ. НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ“
„Какво, по дяволите, означава това?“
Не знаеше… поне все още. Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че някаква идея искаше да се освободи, но поне засега беше с блокиран механизъм.
Албърт размаха клечката и я изгаси. Нямаше нужда да я размахва силно.
Бетани дръпна от цигарата си, после се намръщи.
— Уф! Има вкус на „Карлтън“ или нещо такова.
— Духни дим в лицето ми — каза Албърт.
— Какво?
— Каквото чу. Духни в лицето ми. Тя го направи и Албърт вдъхна дима. Предишният сладък аромат сега беше отслабнал. „Каквото и да е, изглежда е заразно.“ „ВНИМАНИЕ. НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ.“
— Връщам се в ресторанта — каза Ник. Изглеждаше потиснат. — Младият Касио има мазен и лъжлив характер. Не искам да го оставям твърде дълго в компанията на дамите.
Брайън тръгна след него, другите ги последваха. Албърт си помисли, че има нещо малко смущаващо в тези разходки на приливи и отливи — всички се държаха като крави, които усещат във въздуха приближаващи гръмотевици.
— Хайде — каза Бетани. — Да тръгваме. — Тя хвърли полуизпушената цигара в един пепелник и избърса очите си с кърпичката на Боб.
Бяха стигнали до средата на чакалнята. Албърт гледаше в гръб червената риза на господин Гафни, когато отново го завладя същият надпис, този път по-силно: „НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ“.
— Чакайте! — викна той. Хвана рязко Бетани през кръста, дръпна я към себе си, зарови лице във вдлъбнатината на гърлото й и задиша дълбоко.
— Боже! Ние едва се познаваме! — извика Бетани. После започна да се хили безпомощно и обви с ръце врата на Албърт. Албърт — момче, чиято естествена свенливост изчезваше само в мечтите, не обърна внимание. Отново вдиша дълбоко през носа си. Миризмата на косата й, на потта, на парфюма все още се усещаше, но беше слаба — много слаба.
Всички се огледаха, но Албърт вече беше пуснал Бетани и бързаше обратно към прозорците.
— Охо! — каза Бетани. Все още се хилеше, но се беше изчервила цялата. — Какъв фукльо!
Албърт погледна към самолета на полет 29 и видя това, което беше отбелязал Брайън преди няколко минути — той беше чист и гладък, невероятно бял. Изглеждаше сякаш вибрира в странното спокойствие отвън.