— Какво е твоето предположение, миличка? Дина само поклати глава.
— Просто се надявам да побързат. Защото бедният господин Туми е прав. Ланголиерите идват.
— Дина, това е просто нещо, което е измислил баща му.
— Може би някога е било измислица — каза Дина и отново завъртя незрящите си очи към прозорците, — но вече не е.
6
— Добре, Ас — каза Ник. — Шоуто започва.
Лицето на Албърт биеше силно и ръцете му трепереха. Той постави четирите елемента на своя експеримент върху рафта в първа класа, където преди хиляда години и на другия край на континента една жена на име Мелани Тревър се беше занимавала с картонена кутия портокалов сок и две бутилки шампанско.
Брайън наблюдаваше внимателно как Албърт сложи кутийка кибрит, бутилка бира „Будвайзер“, кутия „Пепси-кола“ и сандвич с фъстъчено масло и конфитюр от хладилника на самолета. Сандвичът беше затворен херметически в найлонова обвивка.
— Добре — каза Албърт и пое дълбоко въздух. — Да видим какво става тук.
7
Дон излезе от ресторанта и тръгна към прозорците.
— Какво става?
— Не знаем — каза Бетани. Беше успяла да запали клечка от кибрита си и отново пушеше. Когато извади цигарата от устата си, Лоръл видя, че беше откъснала филтъра. — Влязоха в самолета, все още са там, край на разказа.
Дон се загледа за няколко секунди.
— Навън изглежда различно. Не мога точно да кажа защо, но изглежда различно.
— Светлината намалява — каза Дина. — Това е различно. — Гласът й беше достатъчно спокоен, но малкото й лице носеше отпечатъка на самота и страх. — Чувствам, че намалява.
— Тя е права — съгласи се Лоръл. — Беше ден само два или три часа, но вече отново се стъмва.
— Знаете ли, все още си мисля, че това е сън — каза Дон. — Все още си мисля, че е най-лошият кошмар, който някога съм имал, но скоро ще се събудя.
Лоръл кимна.
— Как е господин Туми? Дон се засмя невесело.
— Няма да повярвате.
— Няма да повярвам какво? — попита Бетани.
— Той заспа.
8
Крейг Туми, разбира се, не спеше. Хората, които заспиват в критични моменти — като момъка, който трябвало да пази, докато Исус Христос се молел в Гетсиманската градина, определено не бяха част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Той внимателно наблюдаваше двамата мъже с очи, които не бяха съвсем затворени, и пожела поне един от тях да излезе. Накрая този с червената риза наистина излезе. Уоруик — плешивият мъж с големите изкуствени зъби — отиде до Крейг и се наведе. Крейг затвори очи.
— Ей — каза Уоруик. — Ей, буден ли си?
Крейг лежеше неподвижно и дишаше равномерно.
Помисли си да изхърка, но се отказа.
Уоруик го потупа по бузата.
Крейг не отвори очи и продължи да диша равномерно. Плешивият се изправи, прекрачи го и отиде до вратата на ресторанта да гледа другите. Крейг леко повдигна клепачи и се увери, че Уоруик е обърнат с гръб. После много тихо и много внимателно започна да освобождава китките си от вързаната на осморка покривка. Движеше ги лекичко нагоре — надолу и покривката постепенно се разхлабваше.
Дърпаше китките си бързо и силно и гледаше към гърба на Уоруик, готов да прекрати движенията си и отново да затвори очи в мига, в който онзи даде признаци, че се обръща. Желаеше Уоруик да не се обръща. Искаше да се освободи, преди онези тъпаци да се върнат от самолета. Тъпакът англичанин го беше вързал доста добре; беше благодарен на Бога, че е само с покривка за маса, а не с найлоново въже. Тогава нямаше да има този късмет, но сега?
Един от възлите се разхлаби и сега Крейг започна да върти китките си отляво надясно. Чуваше как се приближават ланголиерите. Смяташе, преди те да пристигнат, да бъде далеч оттук на път за Бостън. В Бостън щеше да бъде в безопасност. Когато си в заседателна зала, пълна с банкери, не е разрешено никакво търчене.
И Бог да е на помощ на всеки — мъж, жена или дете, — който се опита да застане на пътя му.
9
Албърт вдигна кибритената кутийка, която беше взел от ресторанта.
— Експонат А — каза той. — Започваме.
Извади клечка от кутийката и я драсна. Неспокойните му ръце го подведоха и той драсна клечката встрани от грапавата лента, която минаваше по страната на картонената кутийка. Клечката се огъна.
— По дяволите! — извика Албърт.
— Ако искаш, аз да? — започна Боб.
— Оставете го — каза Брайън. — Това е шоуто на Албърт.
— Спокойно, Албърт — каза Ник.
Албърт извади нова клечка от кутийката, усмихна се измъчено и я драсна. Клечката не се запали. Той я драсна пак. Клечката пак не се запали.