Наистина това беше интересен въпрос.
Нали?
12
Ник погледна поред Албърт и Боб.
— И така — каза той, — кибритът е наред, но бирата — не. — Той се обърна и остави чашата с бира на рафта. — Какво означава?
Изведнъж малко облаче от мехурчета изникна като гъба на дъното на чашата. Мехурчетата растяха бързо, разпространяваха се и избухваха в тънка ивица пяна на повърхността. Очите на Ник се разшириха.
— Явно — каза Боб сухо — е необходимо малко време, за да могат нещата да се оправят. — Той взе чашата, изпи я до дъно и млясна с устни и изсумтя. — Отлично!
Всички погледнаха към пъстрата дантела от бяла пяна, останала по вътрешната страна на чашата.
— Без съмнение мога да кажа, че това е най-добрата чаша бира, която съм изпил през целия си живот — довърши Боб.
Албърт наля още бира в чашата. Този път тя излезе разпенена; пяната преля през ръба и потече навън. Брайън взе чашата.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, приятелче? — попита Ник с усмивка. — Не казвате ли във вашата професия: „Двайсет и четири часа от вдигане на бутилката до вдигане на самолета…“
— В случаите на пътешествие във времето това правило не важи — каза Брайън. — Може да си затвориш очите. — После надигна чашата, отпи и се засмя на висок глас.
— Прав си — каза той на Боб. — По дяволите, това е най-добрата бира, която съм пил някога. Опитай пепсито, Албърт.
Албърт отвори кутията и всички чуха познати! Звук на пукане и съскане от въглеродния двуокис — основна тема в хиляди реклами за газирани напитки
Той отпи голяма глътка. Когато свали кутията, се усмихваше… но в очите му имаше сълзи.
— Господа, пепси-колата също е много добра днес — каза той с глас на важен оберкелнер и всички се засмяха.
13
Дон Гафни настигна Лоръл и Дина точно когато те влизаха в ресторанта.
— Помислих си, че е по-добре — започна той и спря. Огледа се. — О, по дяволите. Къде е той?
— Не знам — започна Лоръл и тогава, зад нея, Дина Белман каза:
— По-тихо.
Главата й се завъртя бавно, като изгасено фенерче. За миг в ресторанта не се чуваше никакъв звук… поне никакъв звук, който Лоръл можеше да чуе.
— Там — каза най-сетне Дина и посочи към касата. — Той се крие там. Зад нещо.
— Откъде знаеш? — попита Дон със сух, нервен глас. — Не чувам?
— Аз чувам — каза спокойно Дина. — Чувам драскането на ноктите му по метал. И чувам сърцето му. То бие много бързо и много силно. Той е уплашен до смърт. Толкова ми е мъчно за него. — Изведнъж тя освободи ръката си от ръката на Лоръл и пристъпи напред.
— Дина, не! — изкрещя Лоръл.
Дина не й обърна внимание. Тя тръгна към касата с протегнати напред ръце, а пръстите й търсеха възможни препятствия. Сенките сякаш я достигнаха и я обгърнаха.
— Господин Туми? Моля, излезте. Не искаме да ви сторим зло. Моля, не се страхувайте?
Иззад касата започна да се чува звук. Висок, остър вик. Дума или нещо, което се опитваше да бъде дума, но в нея нямаше нищо нормално.
— Тиииииииии?
Крейг се надигна от мястото, където се криеше — с блестящи очи, с вдигнат месарски нож, изведнъж осъзнал, че това е тя, че тя е една от тях, че зад тези черни очила тя е една от тях, че тя е не само ланголиер, но е и главният ланголиер — този, който вика другите, вика ги с мъртвите си слепи очи.
— Тиииииииииии?
Хвърли се с писък към нея. Дон Гафни избута Лоръл от пътя си, почти я блъсна на пода, и скочи напред. Направи го бързо, но не достатъчно бързо. Крейг Туми беше луд и се движеше със скоростта на ланголиер. Доближи Дина в смъртоносен бяг. Никакво търчене.
Дина не направи никакво усилие да избяга. Тя погледна от своята тъмнина в неговата и протегна ръцете си, сякаш да го обгърне и да го успокои.
— … иииииииииии?
— Всичко е наред, господин Туми — каза тя. — Не се стра… — И тогава Крейг заби месарския нож в гърдите й и хукна покрай Лоръл в терминала, без да спре да пищи.
Дина остана на мястото си за миг. Ръцете й намериха дървената дръжка, която стърчеше от дрехите й, и пръстите й започнаха да се движат по нея, да я изследват. После тя се строполи бавно и леко на пода, превърна се просто в нова сянка в растящия мрак.