Брайън, който беше изкарал два срока във Виетнам и познаваше звука на безапелационните команди, спря толкова внезапно, че Албърт се блъсна с лице в гърба му. „Знаех си — помисли си той. — Знаех си, че ще започне да командва. Беше просто въпрос на време и обстоятелства.“
— Знаеш ли как се случи това и къде е сега нашият смахнат спътник? — попита Ник.
— Човекът… човекът с червената риза каза…
— Добре. Няма значение. — Той хвърли кратък поглед към Брайън. Очите му се бяха зачервили от гняв. — Глупаците са го оставили сам. Обзалагам се на пенсията си. Е, това няма да се повтори. Нашият господин Туми направи последния си номер.
Отново погледна към Бетани. Главата й беше клюмнала, косата й висеше разбъркано по лицето й; тя хлипаше отчаяно.
— Тя жива ли е, Бетани? — попита той внимателно.
— Аз… аз… аз…
— „Чашка“, Бетани.
— Чашка! — извика Бетани и го погледна с мокрите си от сълзи зачервени очи. — Не знам. Беше жива, когато аз… нали знаете, дойдох за вас Сега може и да е мъртва. Той наистина я довърши. Господи, защо ни трябваше да се сблъскваме и с някакъв психопат? Не са ли нещата достатъчно лоши и без това?
— И никой от вас, които се предполага, че сте пазили този тип, нима ни най-малка представа къде е отишъл след нападението, така ли е?
Бетани скри лицето си с шепи и за хлипа пак. Отговорът беше достатъчно ясен за всички.
— Не бъдете толкова груб с нея — каза Албърт тихо и обхвана с ръка Бетани през кръста. Тя сложи глава на рамото му и захлипа по-силно.
Ник леко отмести двамата настрана.
— Ако съм склонен да бъда груб с някого, това е със самия мен, Ас. Трябваше да остана там.
Той се обърна към Брайън.
— Връщам се в терминала. Ти — не. Тук господин Дженкинс е почти сигурно прав — имаме малко време. Не искам да мисля колко малко време. Включи моторите, но още недей да преместваш самолета. Ако момичето е живо, ще ни трябва стълбата, за да я пренесем горе. Боб — долу на стълбата. Внимавайте с онзи негодник Туми. Албърт, идваш с мен.
После той каза нещо, от което всички изстинаха.
— Почти се надявам да е мъртва. Прости ми, Боже, но ако е мъртва, това ще ни спести време.
2
Дина не беше мъртва, даже не беше в безсъзнание. Лоръл беше свалила слънчевите й очила, за да избърше потта, която беше покрила лицето на момичето, и очите на Дина — съвсем черни и много големи, гледаха невиждащо към зелено-сините очи на Лоръл. Дон и Руди стояха рамо до рамо и гледаха разтревожено надолу.
— Съжалявам — каза за пети път Руди. — Наистина мислех, че е заспал. Дълбоко заспал. Лоръл не му обърна внимание.
— Как си, Дина? — попита тя тихо. Не искаше да гледа към дървената дръжка, стърчаща от дрехата на момичето, но не можеше да свали очи от нея. Имаше много малко кръв, поне досега — кръг колкото кафена чашка около мястото, където беше влязло острието, и това беше всичко. Досега.
— Боли — каза Дина със слаб глас. — Трудно ми е да дишам. И е горещо.
— Ще се оправиш — каза Лоръл, а очите й неумолимо се връщаха към дръжката на ножа. Момичето беше много малко и тя не можеше да разбере защо острието не я беше пронизало цялата. Не можеше да разбере защо Дина все още не беше мъртва.
— Навън — каза Дина. Тя се намръщи и от ъгъла на устата й излезе гъста, бавна струйка кръв и потече по бузата й.
— Не се опитвай да говориш, миличка — каза Лоръл и отметна мокрите къдрици от челото на Дина.
— Трябва да излезете оттук — настоя Дина. Гласът й беше малко по-силен от шепот. — И не обвинявайте господин Туми. Той е… той е уплашен — това е всичко. От тях.
Дон гледаше зловещо.
— Ако намеря това копеле, аз ще го изплаша — каза той и сви и двете си ръце си в юмруци. Над кокалчето му в падащия мрак блесна пръстен с герб. — Ще го накарам да съжалява, че не се е родил мъртъв.
После в ресторанта влезе Ник, последван от Албърт. Той отмести Руди Уоруик, без да се извини, и коленичи до Дина. Ясният му поглед за миг се спря на дръжката на ножа, след това се премести върху лицето на детето.
— Здравей, мила. — Той говореше бодро, но очите му бяха мрачни. — Виждам, че са ти направили вентилация. Не се тревожи — за нула време ще бъдеш здрава като кукуряк.
Дина леко се усмихна.
— Какво значи кукуряк? — прошепна тя. Докато говореше, от устата й потече още кръв и Лоръл видя кръв по зъбите й. Стомахът й бавно се сви.
— Не помня, но съм сигурен, че беше нещо красиво — отговори Ник. — Ще обърна главата ти на една страна. Стой неподвижно, колкото можеш.