— Добре.
Ник премести главата и много леко, докато бузата й почти легна на мокета. — Боли ли?
— Да — прошепна Дина. — Горещо. Боли ме като… дишам. — Шепнещият й глас беше станал груб и хрипкав. Тънка струйка кръв течеше от устата й и се събираше върху мокета на по-малко от три метра от мястото, където изсъхваше кръвта на Крейг Туми.
Отвън се чу внезапният вой на стартиране на самолетни мотори. Дон, Руди и Албърт погледнаха натам. Ник не отмести погледа си от момичето. Заговори меко.
— Иска ли ти се да кашляш, Дина?
— Да… не… не знам.
— По-добре е, ако не кашляш — каза той. — Ако имаш такова желание, по-добре е да не му се поддаваш. И не говори повече, нали?
— Не правете нищо на господин Туми. — Думите й, макар и прошепнати, бяха пълни с голямо съчувствие и голяма тревога.
— Не, миличка, не бих и помислил. Обещавам ти.
— … не… ви… вярвам…
Той се наведе, целуна я по бузата й прошепна в ухото й:
— Но ти можеш, нали разбираш — искам да кажа, да ми вярваш. Засега всичко, което трябва да правиш, е да лежиш неподвижно, а ние ще се погрижим за останалото.
Той погледна нагоре към Лоръл.
— Не сте се опитвали да извадите ножа, нали?
— Аз… не — Лоръл преглътна. В гърлото й беше заседнала гореща, твърда буца. Преглъщането не можеше да я отмести. — Трябваше ли?
— Ако бяхте го направили, нямаше да има големи шансове. Имате ли някакъв медицински опит
— Не.
— Добре. Ще ви кажа какво да направите… но първо искам да знам дали при вида на кръв — дори и малко кръв — припадате. И ми е нужна истината.
— Всъщност не съм виждала много кръв, откогато сестра ми се блъсна в една врата и си изби два зъба, докато играехме на криеница. Но тогава не припаднах.
— Добре. И сега няма да припаднете. Господин Уоруик, донесете ми половин дузина покривки за маса от онази малка кръчма зад ъгъла. — Той се усмихна на момичето. — Дай ми няколко минути, Дина, и мисля, че ще се почувстваш много по-добре. Младият доктор Хоупуел е винаги толкова нежен е дамите — особено с онези, които са млади и хубави.
Лоръл усети внезапно и абсолютно абсурдно желание да протегне ръка и да докосне косата на Ник.
„Какво ти става? Това момиченце вероятно умира, а ти се чудиш каква е на пипане косата му! Престани! Колко глупава можеш да бъдеш?
Е, да видим? Достатъчно глупава, за да летя през цялата страна, за да се срещна с мъж, с когото съм се свързала чрез колонката за интимни обяви в така нареченото списание на дружбата. Достатъчно глупава, за да планирам да спя с него, ако се окаже, че той изглежда сравнително представителен… и ако, разбира се, няма лош дъх.
О, престани! Престани, Лоръл!“
„Да — съгласи се другият глас в съзнанието й. — Ти си абсолютно права — лудост е да мислиш за неща като това в такъв момент и ще престана… но се чудя как би изглеждал младият доктор Хоупуел в леглото? Чудя се дали би бил нежен, или…“
Лоръл потрепери и се почуди дали това е начинът, по който започва едно средно нервно разстройство.
— Те са по-близо — каза Дина. — Вие наистина… — Тя се закашля и между устните й се появи голям кървав мехур. Той се пукна и опръска бузите й. Дон Гафни измърмори нещо и се обърна настрана. — и наистина трябва да побързате — завърши тя.
Приветливата усмивка на Ник ни най-малко не се промени.
— Знам — каза той.
3
Крейг се стрелна през терминала, пъргаво прескочи перилата на ескалатора и се затича по студените метални стъпала, а главата му беше изпълнена с ревящи звуци и вълни на бурен океан — те даже бяха удавили другия звук — неумолимия дъвчещ и хрущящ звук на ланголиерите. Никой не го видя. Той спринтира през долното фоайе към вратите на изхода… и се вряза в тях. Беше забравил всичко, включително факта, че електрическото устройство за отваряне на вратите не работеше, когато нямаше ток.
Отскочи, останал без дъх, падна на пода и задиша тежко като риба на сухо. Остана да лежи за момент, порови се в мозъка си, за да намери нещо останало там, и откри, че се взира в дясната си ръка. Тя беше единственото бяло очертание в растящата тъмнина, но върху нея се виждаха черни петна и той знаеше от какво бяха останали те — от кръвта на момиченцето.
„С тази разлика, че това не беше момиченце. То просто приличаше на момиченце. Това беше главният ланголиер и след като вече я няма, другите няма да могат да… няма да могат да… да…“
Да какво?
Да го намерят?
Но той все още чуваше гладния звук на тяхното приближаване: този влудяващ звук на дъвчене, като че ли някъде на изток крачеше армия огромни гладни насекоми.