Той го извади, затвори чекмеджето и го сложи на бюрото до дясната си ръка.
Остана така за малко, заслушан в тупкането на сърцето си и далечния шум на моторите, след това ръцете му отново затърсиха по повърхността на бюрото, докато отново не напипаха купчината листа. Той взе горния лист и го сложи пред себе си, но белият му цвят не се виждаше… дори и когато го вдигна пред очите си.
„Добре, Креги-беги. Просто си стой така в тъмното. Стой си тук и чакай да настане време за действие. Когато настане времето…“
„Аз ще ти кажа“ — довърши мрачно баща му.
— Точно така — каза Крейг. Пръстите му пропълзяха до десния ъгъл на невидимия лист хартия. Той започна да къса бавно надолу.
„Къс-с-с-с.“
Спокойствието изпълни съзнанието му като хладна морска вода. Той пусна невидимата ивица върху невидимото бюро и върна пръстите си към върха на листа. Всичко щеше да бъда наред. Съвсем наред. Започна шепнешком да си напява без мелодия.
„Наричай ме ангел… на утрото, мила…“
„Къс-с-с-с.“
„Докосни ме по бузата… преди да си отидеш, мила…“
Вече на спокойствие Крейг седеше и чакаше баща му да му каже какво да прави по-нататък точно както го беше правил много пъти, когато беше дете.
4
— Слушай внимателно, Албърт — каза Ник. — Трябва да я пренесем на борда на самолета, но за да направим това, ще ни бъде нужна носилка. На борда едва ли има носилка, но тук трябва да има. Къде?
— Ей, господин Хоупуел, капитан Енгъл сигурно знае по-добре?
— Но капитан Енгъл не е тук — каза търпеливо Ник. — Ще трябва да се справим сами.
Албърт се намръщи… после се сети за табелата, която беше видял на долния етаж.
— „Летищни служби“? — попита той. — Добре ли звучи?
— Съвсем добре — каза Ник. — Къде видя това? — На долния етаж. До гишетата за коли под наем.
— Добре — каза Ник. — Слушай какво ще направим. Ти и господин Гафни се назначавате за търсачи на носилка и приносители на носилка. Господин Гафни, предлагам ви да проверите до скарата зад тезгяха. Очаквам, че ще намерите някакви остри ножове. Сигурен съм, че нашият неприятен приятел е намерил своя там. Вземете един за себе си и един за Албърт.
Дон отиде зад тезгяха, без да каже дума. Руди Уоруик се върна от бар „Червения барон“ с ръце, пълни е покривки за маса на бели и червени квадратчета.
— Наистина съжалявам — започна отново той, но Ник го прекъсна. Той все още гледаше към Албърт, а лицето му сега беше само един бял кръг над по-тъмната сянка от малкото тяло на Дина. Тъмнината почти се беше спуснала.
— Вероятно няма да се видите с господин Туми; предполагам, че той е избягал оттук невъоръжен, в паника. Мисля, че или се е скрил в миша дупка, или е излязъл извън терминала. Ако все пак го видите, настойчиво ви съветвам да не се занимавате с него, освен ако той направи така, че да стане необходимо. — Той обърна глава, за да види Дон, който се беше върнал с чифт месарски ножове. — И двамата, помнете точно какво е най-важно. Задачата ви не е отново да заловите господин Туми и да го изправите пред правосъдието. Работата ви е да намерите носилка и да я докарате, колкото е възможно по-скоро. Трябва да се измъкнем оттук.
Дон предложи на Албърт един от ножовете, но Албърт поклати глава и погледна към Руди Уоруик.
— Не може ли вместо това да взема една от тези покривки?
Дон го погледна, като че ли Албърт беше полудял.
— Покривка за маса? За какво ти е, за Бога?
— Ще ви покажа.
Албърт беше коленичил до Дина. Сега той стана и отиде зад тезгяха. Огледа се, без да е съвсем сигурен какво, търси, но уверен, че ще го познае, щом го вади. Така и направи. Зад тезгяха имаше един старомоден тостер за две филийки. Той го взе, извади щепсела от контакта и усука шнура здраво около него, докато се връщаше при останалите. Взе една покривка, разгъна я и сложи тостера в единия й ъгъл. След това я прегъна два пъти и зави тостера с края на покривката като коледен подарък. Върза здраво краищата, за да направи нещо като джоб. Когато хвана свободния край на покривката и стана, завитият тостер се беше превърнал на камък в саморъчно направената прашка.
— Когато бях дете, обичахме да си играем на Индиана Джоунс — каза с извиняващ се тон Албърт. — Бях направил нещо подобно и го размахвах като камшик. Веднъж за малко не счупих ръката на брат ми Дейвид. Вързах една стара тока от колан, която бях намерил в гаража, в една кърпа. Доста глупаво, нали. Не знаех колко силно може да удря. Голям бой изядох за това. Изглежда глупаво мисля, но работи доста добре. Поне досега е работило.
Ник погледна със съмнение към саморъчно направеното оръжие на Албърт, но не каза нищо. Ако тостер, увит в покривка, щеше да помогне на Албърт да се почувства по-добре, когато тръгне в тъмното надолу по стълбите, той нямаше нищо против.