Дон влезе по-навътре в стаята с високо вдигната запалка — като изследовател, който носи горяща свещ в тъмна пещера. Посочи към дясната стена.
— Ей, момче! Ас! Погледни!
На плакат, закрепен на стената, беше нарисуван пийнал мъж в официален костюм, който излизаше от бара и гледаше към часовника си. Плакатът съветваше: „РАБОТАТА Е ПРОКЛЯТИЕТО НА КЛАСАТА НА ПИЯНИЦИТЕ“. На стената до него имаше закачена бяла пластмасова кутия с голям червен кръст. Под нея имаше облегната до стената сгъната носилка… от тези с колелцата.
Албърт обаче не гледаше към плаката, нито към кутията за първа помощ или носилката. Погледът му беше привлечен от бюрото в средата на стаята.
На него той видя купчина хартиени ивици.
— Внимавай! — извика той. — Внимавай, той е т…
Крейг Туми изскочи иззад вратата и нанесе удар.
9
— Колана — каза Ник. Руди не помръдна, нито отговори. Главата му беше обърната към вратата на ресторанта. Звуците от долния етаж бяха престанали. Чуваше се само трополящият звук и постоянното, пулсиращо бучене на реактивния мотор в мрака навън.
Ник ритна назад като муле и улучи глезена на Руди.
— Ох!
— Колана! Веднага!
Руди непохватно падна на колене и се затътри към Ник, който с една ръка придържаше Дина, а с другата притискаше втория тампон от покривка към гърба й.
— Пъхни го под тампона — каза Ник. Дишаше тежко и потта течеше по лицето му на широки вади.
— Бързо! Не мога да я държа така вечно!
Руди пъхна колана под тампона. Ник свали Дина, пресегна се през малкото телце и повдигна лявото й рамо, така че да издърпа колана от другата страна. После го прекара през гърдите й и го затегна здраво. Свободния край на колана сложи в ръката на Лоръл.
— Поддържай натиска — каза той и стана. — Не можем да използваме катарамата — момичето е много слабо.
— Долу ли слизаш? — попита Лоръл.
— Да. Изглежда, се налага.
— Внимавай. Моля те, внимавай.
Той й се усмихна и внезапният блясък на всички тези бели зъби в тъмното беше изненадващ… но не страшен — откри тя. Тъкмо напротив.
— Разбира се. Нали така съм оцелял. — Той посегна към нея и я стисна за рамото. Ръката му беше топла и при докосването му през нея премина лек трепет. — Ти се справи много добре, Лоръл. Благодаря ти.
Понечи да се обърне и тогава една малка ръка се протегна и го хвана за крачола на джинсите. Той погледна надолу и видя, че слепите очи на Дина отново бяха отворени.
— Недей? — започна тя и се разтресе от спазъм на кашляне и кихане. От носа й на фини капчици пръсна кръв.
— Дина, не трябва?
— Недей… да го убиваш! Каза тя и дори в тъмното Лоръл почувства фантастичното усилие, което направи детето, за да го каже.
Ник погледна замислено към нея.
— Този негодник те прободе, нали знаеш. Защо настояваш толкова да остане цял?
Тесните й гърди се напрегнаха под колана. Напоеният с кръв тампон се надигна. Тя се напрегна и успя да каже още нещо. Всички го чуха — Дина с голяма мъка успя да го изрече ясно.
— Всичко… което знам… е, че имаме нужда от него — прошепна тя и после очите й се затвориха отново.
10
Крейг заби ножа за писма във врата на Гафни толкова дълбоко, че усети как юмрукът му опря в рамото на врага му. Дон изкрещя и изпусна запалката. Тя падна на пода и продължи да тлее. Албърт извика от изненада, като видя Крейг да пристъпва към Дон, който се олюля към бюрото и безсилно вдигна ръце, за да хване забития в него нож.
Крейг стисна дръжката с една ръка и опря другата в гърба на Дон. Дръпна и бутна едновременно и Албърт чу звук сякаш гладен мъж изважда шиш от добре опечена пуйка. Дон изкрещя отново — този път по-високо, и се просна върху бюрото. Прострените му ръце събориха кутията за входящи и изходящи документи и купчината формуляри за изгубен багаж, които беше късал Крейг.
Крейг се обърна към Албърт. От острието на ножа за писма пръснаха капчици кръв.
— И ти си един от тях — изсъска той. — Е, аз отивам в Бостън и не можете да ме спрете. Никой от вас не може да ме спре. — Тогава запалката на пода загасна и те потънаха в тъмнина.
Албърт отстъпи една крачка и почувства топъл полъх — Крейг беше замахнал към мястото, което беше заемал само преди секунда. Той попипа зад себе си със свободната си ръка, ужасен от отстъпването към ъгъла, където Крейг можеше да използва ножа си (на бледата, угасваща светлина на запалката това му се видя като истински нож) с лекота, а собственото му оръжие щеше да бъде еднакво ненужно и глупаво. Пръстите му намериха сами празно пространство и той отстъпи през вратата в коридора. Не се чувстваше спокоен; не се чувстваше като най — бързия евреин от никоя страна на Мисисипи — не се чувстваше по-бърз от куршум. Чувстваше се като уплашено дете, което от глупост е избрало играчка от детството си вместо истинско оръжие, защото не е повярвало — наистина, ама съвсем наистина, — че може да се стигне чак дотам, въпреки онова, което беше направил този луд с момиченцето на горния етаж. Усещаше собствената си миризма. Дори и в мъртвия въздух я усещаше. Беше миризмата на вкисната маймунска пикня — миризмата на страха.