Крейг излезе бавно през вратата с вдигнат нож. Движеше се в тъмното като танцуваща сянка.
— Виждам те, малкия — изсъска той. — Виждам те като котка.
Плъзна се напред. Албърт заотстъпва и залюля напред-назад тостера, като си повтаряше, че ще има възможност само за един добър удар, преди Туми да замахне и да забие острието в гърлото или гърдите му.
„А ако тостерът излезе от проклетия си джоб, преди да го ударя, съм загубен.“
11
Крейг се приближаваше, разлюлял горната част на тялото си като змия, която излиза от кошница. Унесена лека усмивка се появи в ъгълчетата на устните му, видяха се две трапчинки.
„Точно така — каза мрачно бащата на Крейг от неумиращото си укрепление в главата на Крейг. — Ако трябва да ги сваляш един по един, можеш да го направиш. УСО, Крейг, помниш ли? УСО. Усилията Се Оправдават.“
„Правилно, Креги-беги — звънна гласът на майка му. — Можеш да го направиш и трябва да го направиш.“
— Съжалявам — промърмори Крейг усмихнато на момчето с бялото лице. — Наистина, наистина съжалявам, но трябва да го направя. Ако можеше да видиш нещата от моята гледна точка, щеше да разбереш.
Пристъпи към Албърт и вдигна ножа на височината на очите си.
12
Албърт хвърли бърз поглед зад себе си и видя, че отстъпва към касата на „Юнайтед Еърлайнс“. Ако отстъпеше още, задната дъга на размаха му щеше да бъде ограничена. Трябваше да го направи бързо. Той залюля тостера по-силно, потната му ръка стискаше здраво усуканата покривка.
Крейг улови движението в тъмнината, но не можеше да разбере какво беше нещото, което размахваше момчето. Нямаше значение. Не можеше да позволи да има значение. Той се съсредоточи, после скочи напред.
— ОТИВАМ В БОСТЪН! — изкрещя той. — ОТИВАМ В…
Очите на Албърт свикваха с тъмнината и той видя хода на Крейг. Тостерът беше в задната половина на дъгата си. Вместо да премести китката си напред, за да обърне посоката му, Албърт остави ръката си да се вдигне от теглото на тостера и го люшна нагоре и през главата си като играч на бейзбол. В същото време отстъпи вляво. Тежестта на края на покривката описа малък кръг във въздуха, придържана твърдо в джоба си от центробежната сила. Крейг й помогна, като пристъпи напред, докато тостерът падаше надолу. Той го удари по челото и в горната част на носа с твърдо, глухо хрущене.
Крейг изви от силна болка и изпусна ножа за писма. Ръцете му се вдигнаха до лицето и той се олюля назад. Кръвта от счупения му нос бликна между пръстите му като вода от повреден кран. Албърт се ужаси от това, което беше направил, но се ужаси още повече, че може да се откаже сега, когато Туми беше ранен. Направи нова крачка вляво и замахна странично с покривката. Тя изсвистя във въздуха и се вряза в центъра на гръдния кош на Крейг с глух звук. Крейг падна назад, продължавайки да вие.
За Албърт Коснър — „Аса“ — остана само една мисъл — всичко друго беше объркан, накъсан водовъртеж от цветове, образи и чувства.
„Трябва да го спра, иначе ще стане и ще ме убие. Трябва да го спра, иначе ще стане и ще ме убие.“
Туми поне беше изпуснал оръжието си — то лежеше и просветваше върху мокета във фоайето. Албърт го настъпи и отново замахна с тостера, като се изви в кръста като старомоден иконом, който поздравява член на кралското семейство. Тежестта на края на покривката се вряза в тежко дишащата уста на Крейг Туми. Чу се звук на строшени в носна кърпичка очи.
„О, Боже — помисли си Албърт, — Това бяха зъбите му.“
Крейг подскочи и се изви на пода. Беше ужасен, може би още по-ужасен на слабата светлина. Имаше нещо чудовищно и неизтребимо в ужасната му жизненост.
Ръката му се впи в обувката на Албърт. С лек виж на отвращение Албърт Вдигна крака си от ножа за писма и тогава Крейг се опита да го сграбчи. Носът му беше спукан мехур от плът. Той почти не виждаше Албърт — зрението му беше закрито от огромна бяла електрическа дъга. В главата му звучеше постоянен остър тон — тонът на пробен телевизионен сигнал, усилен докрай.