Не беше в състояние да нанесе още вреди, но Албърт не разбираше това. В паниката си той отново замахна с тостера към главата на Крейг. Чу се металически хрущящ звук и нагревателите на тостера се откачиха.
Крейг замря.
Албърт стоеше над него и дишаше на пресекулки, а покривката се полюляваше в ръката му. После той направи две дълги, неуверени крачки към ескалатора, преви се одве и повърна на пода.
13
Брайън се прекръсти, преди да отмести черния пластмасов капак, който покриваше екрана на монитора на инерциалната навигационна система. Почти очакваше екранът да е светъл и празен. Погледна по-отблизо… и изпусна дълбока въздишка на облекчение.
— го осведомяваше екранът с хладни синьо — зелени букви и по-долу:
Брайън въведе „Д“ и после;
Екранът за миг потъмня. После се появи:
Брайън въведе „Д“.
Екранът го осведоми:
и след по-малко от пет секунди:
— Капитан Енгъл?
Той се обърна. Пред вратата на кабината стоеше Бетани. Изглеждаше бледа и измъчена под светлините на кабината.
— Точно сега съм малко зает, Бетани.
— Защо другите не се връщат? — Не мога да ти кажа.
— Попитах Боб — господин Дженкинс, — дали вижда някой да се движи в терминала, а той каза, че не виждал. А ако всички са мъртви?
— Сигурен съм, че не са. Ако от това ще се почувстваш по-добре, защо не слезеш и ти долу до стълбата? Аз имам малко работа тук. „Поне се надявам да е така.“
— Страх ли ви е? — попита тя. Да. Разбира се, че ме е страх.
Тя леко се усмихна.
— Някак си се радвам. Лошо е само тебе да те е страх — някак фалшиво. Сега ще ви оставя на мира.
— Благодаря. Сигурен съм, че всички скоро ще дойдат.
Тя излезе. Брайън се обърна отново към монитора на инерциалната навигационна система и въведе:
Натисна клавиша „Изпълнение“.
— Моля, моля — промърмори Брайън и избърса с ръкав челото си.
„Сега, ако можеше и горивото да е наред.“
14
Боб чу стъпки по стълбата и бързо се обърна. Беше Бетани — слизаше бавно и внимателно, но напрежението все пак не го отпусна. Звукът, който идваше от изток, постепенно ставаше по-силен. По-близък.
— Здравей, Бетани. Мога ли да взема на заем още една цигара от твоите?
Тя му протегна почти празния пакет, после си взе и тя. Беше пъхнала експерименталната кутийка кибрит на Албърт в целофановата обвивка на цигарите и когато опита една клечка, тя се запали лесно.
— Някаква следа от другите?
— Е, предполагам, че зависи от това, какво имаш предвид под „някаква следа“ — каза Боб предпазливо. — Мисля, че чух някой да вика точно преди да слезеш. — Това, което беше чул, всъщност звучеше като крясък — писък, ако не се задълбочаваш много, — но той не виждаше причина да го разказва на момичето. Тя изглеждаше, толкова уплашена, колкото и Той, и му се струваше, че е харесала Албърт.
— Надявам се, че Дина ще се оправи — каза тя, — но не знам. Той я прободе наистина зле.
— Видя ли се с капитана? Бетани кимна.
— Той май ме изхвърли. Мисля, че програмираше уредите си или нещо подобно.
Боб Дженкинс кимна трезво.
— Надявам се.
Разговорът прекъсна. И двамата погледнаха на изток. Нов, още по-зловещ звук се беше прибавил към шума на хрущене и дъвчене високо безизразно скърцане. Странен механичен звук, който напомняше на Боб трансмисия, останала без масло.
— Сега е много по-близко, нали?
Боб кимна неохотно. Дръпна от цигарата си и светещото огънче за миг освети чифт уморени, ужасени очи.
— Какво предполагате, че е това, господин Дженкинс?
Той бавно поклати глава.
— Мило момиче, надявам се никога да не се наложи да разберем.
15
Когато слезе до половината на ескалатора, Ник видя някаква превита фигура, която стоеше пред непотребната редица телефонни автомати: Беше невъзможно да се каже дали това е Албърт, или Крейг Туми. Англичанинът бръкна в десния джоб на дрехата си и извади две монети по четвърт долар. Сви дясната си ръка в юмрук и пъхна монетите между пръстите си, за да си направи допълнителни месингови кокалчета. После продължи да слиза надолу към фоайето.