Когато Ник се доближи, фигурата до телефоните погледна нагоре. Беше Албърт.
— Не стъпвайте в повърнатото — каза безизразно той.
Ник пусна монетите обратно в джоба си и побърза към мястото, където беше застанало момчето — опряло ръце в коленете си като старец, който ужасно е надценил възможностите си за физически упражнения. Усети силната кисела миризма на повърнато. Тя, както и потната воня на страх, която се носеше от момчето, бяха миризми, с които беше добре запознат. Познаваше ги от Фолкландските острови, а още по-добре от Северна Ирландия. Обгърна с лявата си ръка раменете на момчето и Албърт много бавно се изправи.
— Къде са те, Ас? — попита тихо Ник. — Гафни и Туми — къде са?
— Господин Туми е там. Той посочи към безформената фигура на пода. — Господин Гафни е в канцеларията „Летищни служби“. Мисля, че и двамата са мъртви. Господин Туми беше в канцеларията „Летищни служби“. Зад вратата предполагам. Тоя уби господин Гафни, защото господин Гафни влезе пръв. Ако аз бях влязъл пръв, щеше да убие мен вместо него.
Албърт преглътна тежко.
— После аз убих господин Туми. Трябваше. Той тръгна след мен. Намерил е някъде друг нож и тръгна след мен. — Говореше с глас, който някои биха помислили за безразличен, но не и Ник. А и това, което виждаше върху лицето на Албърт, не беше безразличие.
— Можеш ли да се владееш, Ас? — попита Ник.
— Не знам. Никога досега не съм убивал човек и… — Албърт изхлипа глухо и нещастно.
— Знам — каза Ник. — Това е ужасно нещо, но то трябва да се преодолее. Знам. И ти трябва да го преодолееш, Ас. Имаме още много работа и няма време за лечение. Звукът става по-силен.
Той остави Албърт и отиде до безформената фигура на пода. Крейг Туми лежеше настрани и едната му ръка отчасти закриваше лицето му. Ник го обърна по гръб, погледна и леко подсвирна. Туми беше още жив — той чуваше хриповете му — но Ник би се обзаложил на банковата си сметка, че този път Полото не се преструва. Носът му беше не просто счупен — беше направо смазан. Устата му представляваше кърваво гнездо, обградено от строшени останки от зъби. А дълбоката тъмна вдлъбнатина в центъра на челото му показваше, че Албърт е извършил някакво творческо прекрояване на човешките черепни
— И е направил всичко това с един тостер? — промълви Ник. — Исусе Христе и Богородице. — Той стана и повиши глас. — Не е мъртъв, Ас.
Свел като Ник го остави, Албърт се беше навел отново. Сега се изправи бавно и направи крачка към него.
— Не е ли?
— Чуй го за твое спокойствие. Извън бройката, но все още в играта. „Но не за дълго, ако се съди по звука, който издава.“ — Да проверим господин Гафни — може той също да е имал късмет. Какво стана е носилката?
— А? — Албърт погледна към Ник, като че ли той му говореше на чужд език.
— Носилката — повтори Ник внимателно, докато вървяха към отворената врата на „Летищни служби“.
— Намерихме я.
— Така ли? Чудесно!
Албърт спря непосредствено след вратата.
— Почакайте малко — промълви той, после клекна и попипа наоколо за запалката на Дон. Намери я след няколко секунди. Все още беше топла. Отново се изправи. — Мисля, че господин Гафни е от другата страна на бюрото.
Те обиколиха, стъпвайки върху падналата хартия и кутията за входящи и изходящи документи. Албърт вдигна запалката и завъртя колелцето. На петия опит фитилът се запали и горя слабо в продължение на гря или четири секунди.
Това беше достатъчно. Всъщност Ник беше видял достатъчно и на светлината на искрите от колелцето на запалката, но не му се искаше да го каже на Албърт. Дон Гафни лежеше проснат по гръб, с отворени очи, все още с израз на ужасна изненада, застинал върху лицето му. Въпреки всичко не беше имал късмет.
— Как стана така, че Туми не удари и тебе? — попита след миг Ник.
— Аз знаех, че е там — каза Албърт. — Знаех дори преди да удари господин Гафни. — Гласът му все още беше сух и треперещ, но той се чувстваше малко по-добре. Сега, след като наистина беше видял бедния господин Гафни — беше го видял в очите, така да се каже — той се почувства малко по-добре.
— Чу ли го?
— Не — видях тези. На бюрото. — Албърт посечи към малката купчина от хартиени ленти.
— Имал си късмет, че си ги видял. — Ник сложи ръка върху рамото на Албърт в тъмнината. — Ти заслужаваш да живееш, приятелю. Спечелил си си тази привилегия. Така ли е?
— Ще се опитам — каза Албърт.
— Направи го, синко! Това спестява много кошмари. Пред теб стои човек, който знае.
Албърт кимна.
— Дръж всичко под око, Ас. Това е важното — просто обръщай внимание на всичко и ще бъдеш добре.