— Господин Хоупуел?
— Да?
— Имате ли нещо против вече да не ме наричате така? Аз? — гласът му се загуби и Албърт се прокашля силно — мисля, че това име вече не ми харесва.
16
След трийсет секунди те излязоха от тъмната пещера на „Летищни служби“. Ник носеше сгънатата носилка. Когато стигнаха до телефоните, Ник подаде носилката на Албърт, който я пое, без да каже нищо.
Покривката за маса лежеше на метър я половина от Туми, който хъркаше и се давеше.
Нямаше време, нямаше никакво време, но Ник трябваше да погледне. Трябваше.
Той вдигна покривката и извади тостера. Един от нагревателите беше влязъл в гнездото за хляба, а другият се търкаляше на пода. Копчето за нагласяне на времето и дръжката, с която хлябът се вкарва надолу, паднаха. Единият ъгъл на тостера беше смачка В лявата му стена имаше дълбока кръгла вдлъбнатина.
„Това е частта, която се е сблъскала с носа на приятеля Туми — помисли Ник. — Удивително.“ — Той разклати тостера и се заслуша в тракането на счупените части.
— Тостер — удиви се тон. — Имам приятели, Албърт — професионални приятели. — които не биха повярвали. И на мен самия не ми се вярва. Искам да кажа… тостер.
Албърт беше обърнал глава.
— Хвърлете го — каза той хрипкаво. — Не искам го гледам.
Ник направи, както искаше момчето, после го потупа по рамото.
— Занеси горе носилката. Идвам веднага.
— Какво ще правите?
— Ще видя дали в тази канцелария има още нещо, което можем да използваме.
Албърт погледна към него за миг, но не успя да залови израза му в тъмнината. Най-сетне каза:
— Не ви вярвам.
— И не е необходимо — каза Ник със странно учтив глас — Върви, Ас. Искам да кажа, Албърт. Ей сега идвам и аз. И не се обръщай.
Албърт се вгледа още миг в него, после с мъка се заизкачва по неподвижния ескалатор — навел глава, с носилка, увиснала като куфар в ръката му. Не се обърна.
17
Ник почака, докато момчето изчезна в мрака. После се върна на мястото, където лежеше Туми, и клекна до него. Туми все още беше в безсъзнание, но дишането му беше малко по-равномерно. Ник предположи, че не е невъзможно след седмица — две интензивно лечение в болница Туми да се оправи. Беше доказал най-малко едно: имаше ужасно твърда глава.
„Жалко, че мозъкът в нея е толкова мек, приятелю“ — помисли Ник. Протегна ръка с намерение да я сложи върху устата на Туми, а другата — върху носа му или каквото беше останало от него. Щеше да отнеме по-малко от минута и нямаше да е необходимо вече да се тревожат за господин Крейг Туми. Другите щяха да се ужасят от това деяние — щяха да го нарекат хладнокръвно убийство — но Ник виждаше в него само политика на застраховане — ни повече, ни по-малко. Веднъж Туми беше излязъл от състояние, което приличаше на пълно безсъзнание и сега един от тях беше мъртъв, а друг беше лошо — може би смъртоносно ранен. Не беше разумно да се допусне отново същата възможност.
Имаше и нещо друго. Ако оставеше Туми жив, за какво точно би го оставил жив? Кратко, призрачно съществуване в един мъртъв свят? Възможност да диша умиращ въздух под неподвижно небе, в което всички атмосферни процеси, са спрели? Възможност да се срещне с това, което се приближаваше от изток… приближаваше се със звук, подобен на звука в колония от гигантски хищни мравки?
Не. По-добре ще е да му го спести. Щеше да бъде безболезнено и това беше достатъчно.
— Повече, отколкото заслужава това копеле — каза Ник, но все още се колебаеше.
Спомни си момиченцето, което го погледна с тъмните си, невиждащи очи.
„Не го убивайте!“ — не молба — това беше заповед. Тя беше събрала малко сила от скритите си резерви, за да му даде тази заповед. „Всичко, което знам, е, че тоя ни е необходим.“
„Защо тя така ужасно го пази?“
Той остана клекнал още миг, загледан в смазаното лице на Крейг Туми. И когато Руди Уоруик го извика от горната площадка на ескалатора, той подскочи, като че ли беше чул самия дявол.
— Господин Хоупуел? Ник? Идвате ли?
— След миг! — извика той през рамо. Посегна отново към лицето на Туми и отново спря, спомни си тъмните й очи.
„Той ни е необходим.“
Стана рязко и остави Крейг Туми в мъчителната му борба за дишане.
— Идвам — извика той и леко затича по ескалатора.
ГЛАВА 8
Зареждане с гориво. Ранната светлина на зората. Приближаването на ланголиерите. Ангелът на утрото. Пазачите на вечността. Излитане.