1
Бетани беше захвърлила почти безвкусната си цигара и беше се качила отново до средата на стълбата, когато Боб Дженкинс извика:
— Мисля, че излизат!
Тя се обърна и затича надолу по стъпалата. Редица тъмни петна излязоха от отделението за багаж и изпълзяха по багажния конвейер. Боб и Бетани изтичаха да ги посрещнат.
Дина беше привързана към носилката. Руди беше хванал единия край, а Ник — другия. Спускаха се на колене и Бетани чуваше тежкото, задъхано дишане на плешивия мъж.
— Нека да помогна — каза му тя и Руди охотно и даде своя край на носилката.
— Гледай да не я клатиш — каза Ник и провеси крака от конвейерната лента. — Албърт, вземи края на Бетани и ни помогни да я качим по стълбите. Носилката трябва да остане колкото се може по-хоризонтално.
— Как е тя? — попита Бетани Албърт.
— Не е добре — каза той мрачно. — В безсъзнание, но все още жива. Това е всичко, което знам.
— Къде са Гафни и Туми? — попита Боб, когато стигнаха до самолета. Трябваше да повиши глас, за да го чуят — хрущящият звук сега беше по-висок и допълнителният тон на скърцаща развалена трансмисия ставаше доминантна, влудяваща нота.
— Гафни е мъртъв, а може би и Туми — каза Ник. — Точно сега не е време за тях. — Той спря, под стълбата. — Внимавайте да държите високо вашия край.
Бавно и внимателно качиха носилката нагоре по стълбата — Ник вървеше с гръб, наведен над предния край, а Албърт и Бетани я държаха на нивото на челата си и търкаха хълбоците си в перилата на тясната стълба, Боб, Руди и Лоръл ги следваха. След връщането на Албърт и Ник Лоръл се беше обадила само веднъж — да попита дали Туми е мъртъв. Когато Ник й каза, че не е, тя го погледна отблизо и после облекчено кимна с глава.
Брайън стоеше до вратата на кабината, когато Ник стигна до горната част на стълбата и сложи дръжките на носилката на пода.
— Искам да я сложим в първа класа — каза Ник, — като този край на носилката да е издигнат, така че главата и да е нависоко. Може ли да стане?
— Няма проблеми. Закрепи носилката с няколко предпазни колана през рамката до главата. Виждаш ли къде?
— Да. — Ник се обърна към Албърт и Бетани: — Хайде, повдигнете. Справяте се прекрасно.
Под светлините на салона по бузите на Дина личеше кръв, а брадичката й стърчеше неподвижно под жълто — бялата й кожа. Очите й бяха затворени; клепачите й бяха с нежен оттенък на лавандула. Под колана (в който Ник беше пробил нова дупка — много над другите) саморъчно направеният компрес беше ставал тъмночервен. Брайън чуваше дишането й. Беше като вятър, който влачи слама по дъното на пуста долина.
— Зле е, нали? — попита Брайън с нисък глас.
— Е, проблемът е в белия й дроб, а не в сърцето, й тя вече не се пълни така бързо, както ме беше страх отначало, но е зле, прав си.
— Ще доживее ли, докато се върнем?
— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам аз? — внезапно викна Ник. — Аз съм войник, не съм хирург!
Всички замръзнаха на място и го изгледаха с опасение. Лоръл почувства, как кожата и настръхва пак.
— Съжалявам — промълви Ник. — Пътешествието във времето дяволски си играе с нервите ни… Много съжалявам.
— Няма нужда да се извиняваш — каза Лоръл в докосна ръката му. — Всички сме напрегнати.
Той я удостои с уморена усмивка и докосна косата й.
— Ти си сладурче, Лоръл, и по този въпрос не греша. Хайде да я привържем и да видим какво можем да направим, за да се ометем оттук.
2
След пет минути носилката на Дина беше прикрепена в наклонено положение към двойка места в първа класа — главата й беше по-високо, краката — по-ниско. Останалите пътници се бяха събрали в малък кръг около Брайън в коридора за обслужване на първа класа.
— Трябва да заредим самолета с гориво — каза Брайън. — Сега ще пусна другия мотор и ще се долепя колкото мога по-близо до онзи „727 — 400“ при подвижния коридор. — Той посочи към самолета „Делта“, който представляваше просто една сива грамада в мрака. — Тъй като нашият самолет е по-висок, ще успея да разположа дясното ни крило над лявото крило на „Делта“-та. Докато го направя, четирима от вас трябва да докарат количката с маркуча — има такава в другия подвижен коридор. Видях я, преди да се стъмни.
— Може би е по-добре да събудим Спящата красавица в задната част на самолета и да го накараме да помогне — каза Боб.
Брайън кратко помисли върху това и поклати глава.
— Последното нещо, от което имаме нужда сега, е нов уплашен, дезориентиран пътник, при това такъв с убийствен махмурлук. А и нямаме нужда от него двама здрави мъже могат да бутат количката с маркуча. Виждал съм да го правят. Само проверете лоста на трансмисията, за да се уверите, че е в неутрално положение. Тя трябва да попадне точно под припокриващите се крила на самолетите. Разбрахте ли?