Паниката отново замъгли съзнанието й и Дина направи единственото нещо, което й дойде наум, за да я преодолее — откопча предпазния си колан, стана и излезе на пътеката между седалките.
— Ало? — попита тя с по-висок глас. — Ало, има ли някой?
Отново нямаше отговор. Дина заплака. Въпреки това не загуби самообладание и бавно тръгна по пътеката. „Все пак брой — трескаво я предупреждаваше част от съзнанието й. — Брой колко реда минаваш, защото ще се загубиш и няма да намериш обратния път.“
Спря до реда седалки точно пред този, на който бяха седели тя и леля Вики, и се наведе с изпънати ръце с разперени пръсти. Знаеше, че там има един мъж, защото леля Вики беше говорила с него само минута преди самолетът да излети. Когато той й отвърна, гласът му идваше от мястото точно пред седалката на Дина. Тя знаеше как да отбелязва местата на гласовете — това беше част от живота й. Обичайна част от битието също като дишането. Спящият мъж щеше да подскочи, когато протегнатите й пръсти се докоснеха до него, но не я беше грижа.
Само че мястото беше празно.
Абсолютно празно.
Дина се изправи отново — страните й бяха мокри, главата й пулсираше в ужас. Те не можеха да са в тоалетната заедно, нали? Разбира се, че не.
Може би има две тоалетни. В толкова голям самолет сигурно има две тоалетни.
Само че и това нямаше значение.
Леля Вики по никакъв начин нямаше да остави чантичката си. Дина беше сигурна в това.
Тръгна бавно напред, спираше до всеки ред места и опипваше двете най-близки — първо от лявата, после от дясната страна.
На едно от тях напипа още една чантичка, на друго — нещо като куфарче, писалка и бележник на трето. На още две намери слушалки. Върху вторите слушалки усети нещо лепкаво. Разтърка пръсти, после направи гримаса и ги обърса в калъфката за глава на облегалката. Ушна кал. Не можеше да я сбърка.
Дина Белман продължи да се движи опипом по пътеката вече без да внимава толкова. Нямаше значение. Не бръкна в ничие око, не ощипа ничия буза, не дръпна ничия коса.
Всички места, които провери, бяха празни.
„Не може да бъде — помисли си тя в ужас. Просто не може да бъде! Всички бяха тук, когато се качихме в самолета! Чух ги! Почувствах ги! Помирисах ги! Къде са отишли всички?“
Не знаеше, но знаеше, че ги няма — беше все по-сигурна в това.
По някое време, докато тя беше спала, леля й и всички останали от полет 29 бяха изчезнали.
„Не! — разумната част на съзнанието й протестираше с гласа на госпожица Лий. — Не, това е невъзможно, Дина! Ако всички са си отишли, кой управлява самолета?“
Започна да се движи по-бързо, хващаше се с ръце за облегалките, слепите й очи зад тъмните стъкла на очилата бяха широко отворени, дантелата на розовата й пътна рокля се вееше. Беше загубила бройката, но в сравнение с по-голямата й грижа — продължаващата тишина, това не беше толкова важно.
Спря отново и опипа с протегнати ръце мястото от дясната си страна. Този път напипа коса… но мястото й съвсем не беше където трябва. Косата беше на седалката — как така?
Ръцете й се сключиха около нея… и я повдигнаха. Тя внезапно осъзна ужасната истина.
„Коса е, но човека го няма. Това е скалп. Държа скална на мъртвец!“
Точно тогава Дина Белман отвори уста и издаде писъците, които събудиха капитан Брайън Енгъл от съня му.
6
Албърт Коснър беше се подпрял на бара и пиеше от уискито, наречено „брадва“. От дясната му страна бяха братята Ърп — Уайът и Върджил, а от лявата — Док Холидей3. Тъкмо вдигна чашата си, за да се чукнат, когато в бара „Серджо Леоне“4влетя някакъв мъж с дървен крак.
— Бандата на Далтън! — извика той. — Бандата на Далтън нахлу в Додж!
Уайът спокойно се обърна към него. Лицето му беше тясно, загоряло и красиво. Много приличаше на Хю О’Брайън. — Това тук е Тумбстоун, Мъфин — каза той. — Я се стегни и се дръж като мъж.
— Добре де, където и да сме, те нахлуват! Възкликна Мъфин. — По-по-побеснели са, Уайът! Наи-и-и-стина са по-побеснели!
Сякаш за да потвърдят думите му, отвън затрещяха изстрели — тежкият гръм на револвери калибър 44, армейски образец (вероятно откраднати), се смесваше с камшичните експлозии от карабините „Гаранд“.
— Внимавай да не напълниш гащите, Мъфи — каза Док Холидей и килна шапката си назад. Албърт не се изненада кой знае колко, като видя, че Док приличаше на Робърт де Ниро. Винаги беше смятал, че ако някой подхожда за ролята на туберкулозния зъболекар, то това е именно Де Ниро.
— Какво ще кажете, момчета? — попита Върджил Ърп и се огледа. Върджил не приличаше на никого.
3
Уайът и Върджил Ърп, Док Холидей и др. — герои от романи и филми за Дивия Запад — Б. пр.