Всички кимнаха. Брайън ги огледа и реши, че Руди и Бетани все още са много уморени от борбата с носилката и няма да бъдат от голяма полза.
— Ник, Боб и Албърт. Вие ще бутате. Лоръл, ти ще развиваш. Съгласни ли сте?
Те кимнаха.
— Тогава действайте. Бетани! Господин Уоруик!. Слезте с тях. Издърпайте стълбата по-далече и когато променя положението на самолета, я поставете до припокриващите се крила. До крилата, не до вратата. Ясно ли е?
Те кимнаха. Брайън ги огледа и видя, че за пръв път, откакто се бяха приземили, очите им изглеждаха чисти и ясни. „Разбира се — помисли си той. — Сега просто имат работа. Както и аз, благодаря на Бога.“
3
Като се приближиха до количката с маркуча, която стоеше вляво от свободния подвижен коридор, Лоръл осъзна, че можеше наистина да я види.
— Боже — каза тя. — Вече отново се съмва. Колко време мина, откакто се стъмни?
— По-малко от четирийсет минути по моя часовник — каза Боб, — но имам чувството, че часовникът ми не спазва времето много точно, когато сме извън самолета. Имам също чувството, че освен това времето тук не значи нищо.
— Какво ще стане с господин Туми? — попита Лоръл.
Бяха стигнали до количката — малко превозно средство с резервоар в задната част, открита кабина и дебели черни маркучи, навити от двете страни. Ник я прегърна през кръста и я обърна към себе си. За миг й мина лудата мисъл, че той иска да я целуне и тя усети как сърцето й заби учестено.
— Не знам какво ще се случи с него — каза той. — Всичко, което знам, е, че когато трябваше да се взема решение, аз избрах това, което искаше Дина. Оставих го да лежи в безсъзнание на пода. Добре ли е?
— Не — каза тя с леко неспокоен глас, — но се боя, че ще трябва да се съглася.
Той се усмихна, кимна и леко притисна кръста й.
— Би ли желала да вечеряш с мен, когато и ако се върнем в Лос Анджелис?
— Да — веднага каза тя. — Ще чакам с нетърпение.
Той кимна отново.
— Също и аз. Но ако не успеем да заредим този самолет, няма да отидем никъде. — Той погледна към откритата кабина на количката с маркуча. — Можеш ли да намериш нулевото положение, как мислиш?
Лоръл погледна лоста за смяна на скоростите, която стърчеше от пода на кабината.
— Боя се, че мога да карам само коли с автоматични скорости.
— Аз ще го направя. — Албърт скочи в кабината, натисна съединителя, след това огледа схемата върху дръжката на лоста за скоростите. Зад него изрева вторият мотор на „Боинг“-а и когато Брайън увеличи мощността, двата мотора заглушиха всичко. Виеха оглушително, но Лоръл откри, че изобщо няма нищо против. Заглушаваха другия шум — поне временно. А на нея все й се искаше да гледа към Ник. Наистина ли я беше поканил на вечеря? Вече не й се вярваше.
Албърт смени скоростите, после разклати лоста за скоростите.
— Готово — каза тоя и скочи долу. — Качвай се, Лоръл. Щом тръгне, трябва да дадеш силно вдясно и да завиеш в кръг.
— Добре.
Тя погледна нервно как тримата мъже се строиха зад количката с маркуча. Ник беше в средата.
— Готови ли сте? — попита той. Албърт и Боб кимнаха.
— Добре, тогава — бутаме.
Боб беше решен да бута с всички сили — и по дяволите болката в долната част на гърба, която го мъчеше през последните десет години, но количката с маркуча тръгна смешно лесно. Лоръл дърпаше твърдото, упорито кормило с всички сили. Жълтата количка описа малък кръг върху сивия асфалт и се затъркаля към самолета, който бавно се наместваше от дясната страна на паркирания „Делта“.
— Разликата между двата самолета е невероятна — каза Боб.
— Да — съгласи се Ник. — Ти беше прав, Албърт. Може да сме се отдалечили от настоящето, но по някакъв странен начин този самолет е все още част от него.
— Както и ние — каза Албърт. — Поне засега.
Турбините на „Боинг 767“ замлъкнаха, остана само равномерният нисък тътен на допълнителните захранващи устройства — сега Брайън ги беше включил и четирите. Те не бяха достатъчно силни, за да покрият звука от изток. Преди това в този звук имаше някаква масивна равномерност, но при приближаването си той се разделяше на отделни съставки — изглеждаше, като че ли това са звуци в звуците, а всички заедно започнаха да изглеждат ужасяващо познато.
„Животни по време на хранене — помисли си Лоръл и потрепери. — На това прилича този звук — звук на хранещи се животни, прокаран през усилвател и увеличен до гротескност.“