5
Сама в първа класа, Дина отвори очи.
И видя.
— Крейг — прошепна тя.
6
„Крейг“
Не искаше да чува името му. Искаше само да я оставят на мира. Искаше само да я оставят намира; не искаше никога вече да чуе името му. Когато хората изричаха името му, се случваше нещо лошо. Винаги.
„Крейг! Стани, Крейг!“
Не. Не можеше да стане. Главата му беше станала на огромен кошер с много болка. Пчелите бяха дошли. Пчелите мислеха, че той е мъртъв. Бяха нахлули в главата му и бяха превърнали черепа му в пчелна пита. И сега… сега…
„Те четат мислите ми и се опитват да ги ужилят и убият“ — помисли си той и издаде нисък агонизиращ стон. Юмруците му, целите в петна кръв, се отвориха и бавно се затвориха върху мокета, който покриваше пода на долното фоайе. „Оставете ме да умра, моля, оставете ме да умра.“
„Крейг, трябва да станеш! Веднага!“
Беше гласът на баща му — единственият глас, на когото той никога не можеше да откаже или да го заглуши. Но трябваше да му откаже сега. Сега щеше да го заглуши.
„Иди си — изграчи той. — Мразя те. Иди си.“
Болката прониза главата му със златен писък на тръба. Забиха камбани, от тях заизлитаха облаци пчели — яростни и жилещи.
„О, оставете ме да умра — помисли си той. — О, оставете ме да умра. Това е ад. Намирам се в ад от пчели и духова музика.“
„Стани, Креги-беги. Сега е рожденият ти ден и познай какво! Веднага, щом станеш, някой ще ти подаде бира и ще те удари по главата… защото ТОЗИ удар е за тебе!“
— Не — каза той. — Без повече удари. — Ръцете му заопипваха мокета. Той направи усилие да отворя очи, но те бяха залепени от засъхващата кръв. — Ти си мъртва. И двамата сте мъртви. Не можете да ме ударите и не можете да ме накарате да направя нищо. И двамата сте мъртви и аз също искам да съм мъртъв.
Но не беше мъртъв. Някъде зад тези призрачна гласове чуваше воя на реактивните мотори… и онзи, другия звук. Звукът на вървящите ланголиери. Тичащите.
„Крейг, стани. Трябва да станеш.“
Той осъзна, че това не беше гласът на баща му, нито на майка му. Това беше само неговият нещастен, ранен мозък, с който се опитваше да излъже себе си. Това беше глас от… от
(горе?)
някакво друго място, някакво високо светло място, където болката беше мит, а натискът беше сън.
„Крейг, те дойдоха при тебе — всички хора, които искаше да видиш. Те напуснаха Бостън и дойдоха тук. Ето колко важен си та за тях. Все още можеш да го направиш. Крейг. Все още можеш да дадеш заден ход. Все още има време да подадеш документите си и да излезеш от армията на баща си… ако си мъж да го направиш, това е.“
„Ако си мъж да го направиш.“
— Ако съм мъж? — изграчи той. — Ако съм мъж? Който и да си. Ти май ми се подиграваш.
Отново се опита да отвори очи. Кръвта, която ги слепваше, малко се отлепи, но не докрай. Той успя да вдигне едната ръка до лицето си. Тя закачи останките от носа му и той изстена от болка — слабо и отчаяно. Тръбите в главата му пищяха и пчелите се тълпяха. Той изчака, докато мине най-силната болка, после посегна с показалци и повдигна собствените си клепачи.
Дъгата от светлина все още беше там — смътно прекрасна в мрака.
Бавно, малко по малко, Крейг повдигна глава. И я видя.
Стоеше в дъгата от светлина.
Беше момиченцето, но тъмните очила ги нямате. Гледаше към него с добрите си очи.
„Хайде, Крейг. Стани. Знам, че е трудно, но трябва да станеш — трябва. Защото всички са тук, всички чакат… но няма да чакат вечно. Ланголиерите ще се погрижат за това.“
Видя, че тя не стои на пода. Обувките й бяха на сантиметри над него и около нея имаше ярка светли — на. Беше оградена от многоцветна дъга.
„Хайде, Крейг. Стани.“
Той се помъчи — да се изправи. Беше много трудно Чувството му за равновесие беше почти изчезнало и му беше трудно да държи главата си изправена — защото, разбира се, тя беше пълна с разгневени пчели. На два пъти пада, но всеки път опитваше отново, омагьосан и зашеметен от светещото момиче с добрите очи и обещанието й за пълно освобождаване.
„Всички чакат, Крейг. Тебе.
Чакат тебе.“
7
Дина лежеше на носилката и гледаше със слепите си очи как Крейг Туми се изправи на едно коляно, падна настрани, после започна да се вдига отново. Сърцето й беше изпълнено с ужасно, горчиво съжаление към този ранен и разбит човек — тази убиваща риба, която искаше само да експлодира. Върху унищоженото му, кърваво лице тя видя ужасна смесица от чувства: страх, надежда и някаква безмилостна решителност.
„Съжалявам, господин Туми — помисли тя. — Въпреки това, което направихте, съжалявам. Но имаме нужда от вас.“