После отново го извика, извика го със собственото си умиращо съзнание:
„Стани, Крейг! Бързо! Няма почти никакво време!“
Настина усети, че няма.
8
След като изтеглиха по-дългия от двата маркуча под корема на „Боинг 767“ и го свързаха с отвора за гориво, Брайън се върна в кабината, включи допълнителното захранващо устройство и пристъпи към пресушаване на резервоарите на „727-400“. Докато гледаше как светлинното показание на десния му резервоар бавно пълзи към 12 000 литра, той напрегнато очакваше допълнителното захранващо устройство да започне да пъхти и да се дави в опита си да погълне гориво, което не гори.
Десният резервоар беше достигнал до отметката 4000 литра, когато той чу звука на малките реактивни двигатели в задната част на самолета — те зашумяха на пресекулки, със затруднение.
— Какво става, приятелю? — попита Ник. Пак беше седнал на мястото на втория пилот. Косата му беше разбъркана и върху някога спретнатата му закопчана догоре риза имаше петна от масло и кръв.
Моторите на резервното захранване опитват вкуса на горивото на „727“ и той не им харесва — каза Брайън. — Надявам се, че магията на Албърт работи, Ник, но не знам.
Точно преди светлинното показание да достигне 4500 литра в десния резервоар, първото резервно захранващо устройство спря. На таблото на Брайън светна надпис „СПИРАНЕ НА МОТОРА“. Той изключи устройството.
— Какво можем да направим? — попита Ник. Беше станал и гледаше през рамото на Брайън.
— С помощта на останалите три резервни устройства да поддържаме работата на помпите и да се надяваме — каза Брайън.
Второто резервно устройство спря след трийсет секунди и докато Брайън протягаше ръка, за да го изключи, тръгна третото. Светлините на кабината се включиха заедно с него — сега се чуваше само неравномерното пъхтене на хидравличните помпи и светлините на таблото на Брайън мигаха. Последното резервно захранващо устройство ревеше накъсано — ту по-високо, ту по-ниско, самолетът се клатеше.
— Изключвам всичко — каза Брайън. Гласът му прозвуча рязко и напрегнато — глас на мъж, който се бори да изплува от дълбочините и се уморява бързо от подводното течение. — Ще трябва да изчакаме горивото на „Делта“-та да влезе в потока на времето или рамката на времето, или каквото е там, по дяволите, на нашия самолет. Не можем да продължаваме така. Ако последното захранващо устройство излезе от строя със силен токов удар, това би могло да изтрие паметта на инерциалната навигационна система. Може дори да я изгори.
Но когато Брайън посегна към превключвателя, накъсаният тон на мотора изведнъж започна да се изглажда. Той се обърна и погледна невярващо към Ник. Ник също го погледна и широка усмивка бавно изгря върху лицето му.
— Може да ни е провървяло, приятелю. Брайън вдигна ръце, сплете пръсти и ги размаха във въздуха.
— И аз се надявам — каза той и се завъртя отново към таблата. Щракна ключетата за резервно захранване 1, 3 и 4. Те се включиха плавно. Лампите в кабината отново светнаха. Иззвъня звънецът от салона. Ник възкликна и потупа Брайън по гърба.
Във вратата зад тях се появи Бетани.
— Какво става? Всичко наред ли е?
— Мисля — каза Брайън, без да се обръща, — че можем да направим опит с това нещо.
9
Крейг най-накрая успя да се изправи. Сега светещото момиче плуваше малко над нивото на багажната лента. Тя погледна към него със свръхестествена мекота и нещо друго… нещо, за което беше копнял през целия си живот. Какво беше това?
Той се напрегна и накрая се сети. Беше състрадание. Състрадание и разбиране.
Той се огледа и видя, че мракът се разсейва. Това означаваше, че е бил в безсъзнание цяла нощ, нали? Не знаеше. И нямаше значение. Всичко, което имаше значение, беше, че светещото момиче ги беше довело при него — банкерите по инвестициите, специалистите по облигациите, борсовите посредници и акционерите. Те бяха тук, те щяха да поискат обяснение за това какво точно смята да направи младият Креги-беги, Туми-буми и ето вълнуващата истина: мошеничество! Ето какво смяташе да направи — мошеничество, дълго метри и метри — километрично мошеничество. И когато им каже, че…
— Те ще трябва да ме пуснат… нали?
„Да — каза тя. — Но трябва да побързаш, Крейг. Трябва да побързаш, преди те да решат, че няма да дойдеш, и да си отидат.“
Крейг започна бавно да се придвижва напред. Краката на момичето не се движеха, но когато той се приближаваше към нея, тя отплуваше назад като мираж — към гумените ленти, които висяха между мястото за получаване на багаж и товарната платформа отвън.