И… о, великолепно: тя се усмихваше.
10
Сега бяха отново в самолета — всички, освен Боб и Албърт, които седяха на стъпалата и слушаха звука, който се движеше към тях като бавна разпенена вълна.
Лоръл Стивънсън стоеше на отворената предна врата и гледаше към терминала — все още се чудеше какво смятаха да правят с господин Туми. Бетани я дръпна отзад за блузата.
— Дина говори насън или нещо такова. Мисля, че бълнува. Можеш ли да дойдеш?
Лоръл влезе. Руди Уоруик седеше до Дина, държеше едната й ръка и я гледаше загрижено.
— Не знам — каза той разтревожено. — Не знам, но си мисля, че може би си отива.
Лоръл докосна челото на момичето. Беше сухо и много горещо. Кръвотечението беше или намаляло, или съвсем спряло, но дъхът на момичето излизаше като серия мъчителни свистящи звуци. Около устата й имаше коричка от кръв — като от ягодов сироп.
— Мисля? — започна Лоръл и тогава Дина каза съвсем ясно:
— Трябва да побързаш, преди те да решат, че няма да дойдеш, и да си отидат.
Лоръл и Бетани размениха озадачени и уплашени погледи.
— Май сънува онзи младеж — Туми — каза Руди на Лоръл. — Спомена името му веднъж.
— Да — каза Дина. Очите й бяха затворени, но главата й леко се помръдна и тя като че ли слушаше. — Да, ще бъда — каза тя, — ще бъда, ако искаш. Но побързай. Знам, че боли, но трябва да побързаш.
— Тя бълнува, нали? — прошепна Бетани.
— Не — каза Лоръл — Не мисля. Мисля, че може би… сънува.
Но съвсем не мислеше така. Това, което наистина мислеше, беше, че Дина може би
(вижда)
прави нещо друго. Не мислеше, че иска да знае какво беше то, въпреки че една идея се въртеше и танцуваше на дъното на съзнанието й. Лоръл знаеше, че може да извика тази идея, ако поиска, но не го направи. Защото тук ставаше нещо неприятно — извънредно неприятно и тя не можеше да се отърве от мисълта, че то наистина имаше нещо общо с
(не го убивайте… ще имаме нужда от него)
господин Туми.
— Оставете я на мира — каза тя със сух, рязък тоя. — Оставете я на мира и я дайте възможност да
(направи, каквото трябваше да направи с него)
поспи.
— Боже, надявам се, че скоро ще излетим — каза с нещастен глас Бетани и Руди я прегърна през раменете, за да я успокои.
11
Крейг стигна до конвейерната лента и падна върху вея. Бяла светкавица от болка премина през главата му, врата му, гърдите му. Той се опита да си спомни какво се беше случило с него и не успя. Беше слязъл по неподвижния ескалатор, беше се скрил в малка стая, беше късал хартиени ивици в тъмнината… и тук паметта му спираше.
Повдигна глава и през косата, паднала върху очите му, погледна към светещото момиче, което сега седеше с кръстосани крака пред гумените ленти — на сантиметри над конвейера. Тя беше най-прекрасното нещо, което беше виждал през живота си — как беше могъл дори да си помисли, че е една от тях!
— Ти ангел ли си? — изхриптя той.
„Да“ — отговори светещото момиче и Крейг почувства, как болката му се заменя с радост. Зрението му се замъгли и после сълзи — първите сълзи, които беше изплакал като възрастен — започнаха да се стичат по лицето му. Изведнъж той си припомни нежния, гъгнив, пиянски глас на майка си, с който тя пееше онази стара песничка.
— Не си ли ангел на утрото? Ще бъдеш ли моят ангел на утрото?
„Да — ще бъда. Ще бъда, ако искаш. Но побързай. Знам, че боли, Крейг, но трябва да побързаш.“
— Да — изхлипа Крейг и започна усърдно Ща пълзи по багажния конвейер към нея. Всяко движение причиняваше нова болка, която го пронизваше като светкавица през неравни интервали; от смазания му нос и разбитата му уста течеше кръв. И все пак той бързаше, колкото можеше. Пред него момиченцето се стопяваше през висящите гумени ленти, като по някакъв начин не ги докосваше при преминаването си през тях.
— Само ме докосни по бузата, когато ме напуснеш, мила — каза Крейг. Той изхрачи гъбеста маса от кръв, изплю я на стената, където тя увисна като огромен мъртъв паяк, и се опита да запълзи по-бързо.
12
На изток от летището един звук на разцепване и раздиране изпълни странното утро. Боб и Албърт скочиха с побледнели лица, пълни с ужасни въпроси.
— Какво беше това? — попита Албърт.
— Мисля, че беше дърво — отвърна Боб и облиза устните си.
— Но няма вятър!
— Да — съгласи се Боб, — няма вятър.
Шумът се превърна в движеща се барикада от разцепен звук. Части от него ставаха отчетливи и после отново заглъхваха точно преди да могат да бъдат разпознати. В един момент Албърт беше готов да се закълне, че чува нещо, което лае, а после лаят.: или джавкането… или каквото беше там… беше погълнато от кратък неприятен жужащ звук, подобен на опасно електричество. Единствено постоянни бяха хрущенето и непрекъснатият пронизителен вой.