— Какво става? — извика с треперещ глас Бетани зад тях.
— Ни… — започна Албърт и тогава Боб го хвана за рамото и посочи.
— Вижте — извика той. — Вижте там!
Далеч на изток, на високия горист хребет бяха строени редици от електрически стълбове. Когато Албърт погледна, един от стълбовете се заклати като играчка и падна, като издърпа след себе си сноп проводници — След миг падна друг стълб, после още един, и още един.
— И това не е всичко — каза безизразно Албърт. — Вижте дърветата. Дърветата ей там се клатят като храсти.
Но те не просто се клатеха. Докато Албърт и другите погледнат, дърветата започнаха да падат, да изчезват.
„Хрус, мляс, хрус, туп, БАУ!“ „Друс, мляс, БАУ!, хрус, бум, хрус.“
— Трябва да се махнем оттук — каза Боб и сграбчи Албърт с две ръце. Очите му бяха огромни, пълни с някакъв идиотски ужас. Изразът им болезнено рязко контрастираше с тясното му интелигентно лице. — Смятам, че трябва веднага да се махнем от тук.
На хоризонта може би на разстояние десет мили високата конструкция на някаква радиокула затрептя, наклони се и се разби на земята, изчезна между срутващите се дървета. Сега можеха да почувстват как започва да вибрира самата земя — трептенето се предаваше на стълбата и тресеше краката в обувките им.
— Направете нещо да спре! — внезапно изкрещя Бетани от вратата над тях и затисна ушите си с ръце. О, Господи, да спре!
Но въздушната вълна се движеше към тях — хрущящият, мляскащ, ядящ звук на ланголиерите.
13
— Не обичам да се натрапвам, Брайън, но кога ще си готов? — Гласът на Ник беше рязък. — На около четири мили на изток оттук има река — видях я, когато се спускахме — и смятам, че това, което идва, сега е точно на другия й бряг.
Брайън погледна показанията на горивото. Единайсет хиляди литра в дясното крило; седем хиляди литра в лявото. Сега се пълнеше по-бързо и нямаше да има нужда да изпомпва горивото на „Делта“-та през крилото в другата страна.
— Петнайсет минути — каза той. Чувстваше как по челото му избива пот на едри капки. — Трябва да имаме повече гориво, Ник, за да не паднем в пустинята Мохаве. Още десет минути за откачване, затваряне и рулиране до пистата.
— Не можещ ли да ги намалиш? Сигурен ли си, че не можеш да ги намалиш?
Брайън поклати глава и се обърна към измервателните си уреди.
14
Крейг бавно пропълзя през гумените ленти, почувства как се плъзгат по гърба му като омекнали пръсти. Излезе в бялата, мъртва светлина на нов — при това силно скъсен — ден. Звукът беше ужасен, преизпълващ — звукът на нахлуваща армия канибали. Дори и небето като че ли се тресеше от него — за мит страхът го прикова на място.
„Виж“ — каза неговият ангел на утрото и посочи.
Крейг погледна… и забрави за страха ся. Зад самолета „Боинг 767“ на „Американ прайд“, в триъгълник от изсъхнала трева, затворен между две писти за рулиране и една за излитане, имаше дълга махагонова заседателна маса. Тя блестеше ярко на бялата светлина. На всяко място имаше жълт бележник, кана с ледена вода и кристална чаша. Около масата седяха две дузини мъже в строги банкерски костюми и сега всички се бяха обърнали и гледаха към него.
Изведнъж те започнаха да ръкопляскат. Стояха и го гледаха, и аплодираха пристигането му. Крейг почувства как лицето му започна да се разтяга в широка, благодарна усмивка.
15
Дина беше останала сама в първа класа. Дишането й вече беше много затруднено, гласът й — полузадавен хрип.
— Тичай при тях, Крейг! Бързо! Бързо!
16
Крейг се прекатури от конвейера, удари се в бетона, костите му изтракаха; изправи се. Болката вече нямаше значение. Ангелът ги беше довел! Разбира се, че тя ги беше довела! Ангелите бяха като призраците в разказа за господни Скрудж — можеха да правят всичко, което си поискат! Сиянието около нея беше започнало да избледнява и тя се стопяваше, но това нямаше значение. Тя беше довела спасението му: мрежа, в която накрая беше влязъл, беше благословено хванат.
„Тичай при тях, Крейг! Заобиколи самолета! Бягай далеч от самолета! Веднага тичай при тях!“
Крейг се затича — с провлечена походка, която скоро се превърна в спринт на инвалид. Докато тичаше, главата му се поклащаше нагоре надолу като слънчоглед със счупено стъбло. Той тичаше напред към скучните, непрощаващи мъже, които бяха неговото спасение, мъже, които можеха да бъдат рибари, стоящи в лодка отвъд неподозиращото сребърно небе, които изваждаха мрежите, за да видят какви приказни неща са хванали.