Ръмжащ, тракащ звук като сухи гладни зъби.
Изведнъж Крейг изпита силна необходимост да къса някаква хартия — каквато и да е хартия. Посегна към бележника на мястото му на масата, но бележникът беше изчезнал. Също и масата. Също и банкерите. Също и Бостън.
— Къде съм? — попита той със слаб, объркан глас и се огледа. Внезапно разбра… и внезапно ги вида?
Ланголиерите бяха дошли.
Бяха дошли за_ него_
Крейг Туми закрещя.
19
Брайън ги виждаше, но не разбираше какво вижда. По някакъв странен начин те не се поддаваха на виждане и той усети как възбуденият му, пренапрегнат мозък се опитва да промени постъпващата информация, да превърне формите, които бяха започнали да се появяват на източния край на писта 21, в нещо, което можеше да разбере.
Отначало бяха само две форми — едната черна, другата в тъмнодоматено — червено.
„Топки ли са? — се питаше със съмнение мозъкът му, — Може ли да са топки?“
Нещо наистина щракна в средата на главата му и това бяха топки — нещо като водни топки, но топки, които пулсираха, свиваха се и се разширяваха отново, и той ги виждаше като. През мараня. Идваха откъм високата пожълтяла трева в края на писта 21 и оставяха след себе си окосени черни следи. Някак си наистина изрязваха тревата… „Не — отказваше да приеме мозъкът му. — Те не просто изрязват тревата и ти го знаеш. Те изрязват много повече от тревата.“
Това, което те оставяха зад себе си, бяха тесни линии от съвършена чернота. И сега, когато игриво препускаха по белия бетон на края на пистата, те все още оставяха зад себе си тесни тъмни следи. Блестяха като катран.
„Не — отказваше да приеме мозъкът му. — Не катран. Ти знаеш какво представлява тази чернота. Тя е нищо. Абсолютно нищо. Те изяждат много повече от повърхността на пистата.“
В поведението им имаше нещо зловещо игриво. Те си пресякоха пътищата, като оставиха вълнисто черно „X“ върху външната писта за рулиране. Подскочиха високо във въздуха, описаха завъртяна кръстосана фигура и препуснаха направо към самолета.
Щом го направиха, Брайън изкрещя, зад него Ник също изкрещя. Под повърхностите на състезаващите се топки се криеха лица — чудовищни, неземни лица. Те просветваха, трептяха и се вълнуваха като лица, образувани от светещ блатен газ. Очите им бяха само рудиментарни вдлъбнатини, но устите им бяха огромни: полукръгли пещери, които поглъщаха тесни ивици от света.
Една цистерна „Тексако“ беше паркирана на външната писта за рулиране. Ланголиерите налетяха върху нея, скоростните им зъби жужаха, хрущяха издуваха се от размитите им тела. Те преминаха през нея, без да спират. Единият изора пътечка направо през задните и гуми и за миг, преди гумите да изчезнат, Брайън видя формата, която той изрязваше през тях — като миша дупка в рисувано филмче.
Другият подскочи високо, за миг изчезна зад правоъгълния резервоар на цистерната и после се вряза направо в него, като остави в метала кръгла дупка, от която бликна тъмнокехлибарен фонтан авиационно гориво. Те се удариха в земята, подскочиха като на пружини, отново кръстосаха траекториите си и препуснаха към самолета. Реалността изчезваше зад тях на тесни ивици, изчезваше където и до каквото се докоснеха и когато се приближиха, Брайън разбра, че те отварят не само света — отварят цялата бездна на вечността.
Те достигнаха края на асфалта и спряха. За момент нервно и неуверено останаха на място.
После се обърнаха и се стрелнаха в нова посока.
Стрелнаха се към Крейг Туми, който стоеше, гледаше ги и крещеше.
С огромно усилие Брайън се отърси от парализата, която го беше обхванала. Смушка с лакът Ник, който все още стоеше вкаменен зад него.
— Хайде! — Ник не се помръдна и този път Брайън раздвижи лакътя си по-енергично, улучи го право в челото.
— Хайде, казах! Размърдай си задника! Махаме се оттук!
В края на летището се появиха още червени и черни топки. Те подскачаха, танцуваха, кръжаха… и после се втурнаха към тях.
20
„Не можеш да избягаш от тях — беше казвал баща му — заради краката им. Бързите им крачета.“
Въпреки това Крейг се опита.
Той се обърна и затича към терминала, като хвърляше през рамо ужасени мрачни погледи. Обувките му трополяха по настилката. Той не обърна внимание на „Боинг“-а на „Американ прайд“, който отново беше включил моторите си вместо това се затича към багажното отделение.
„Не, Крейг — каза баща му, — Може да МИСЛИШ, че тичаш, но не! Ти знаеш какво правиш всъщност — ти ТЪРЧИШ!“