Зад него двете валчести форми се ускориха, намаляваха разстоянието с щастлива лекота. Кръстосаха пътищата си два пъти — също като двойка побъркани позьори в един мъртъв свят, който оставяха зад себе си назъбени линии от чернота. Те се търкаляха на двайсет сантиметра от Крейг, като оставяха нещо като негативни следи от ски зад странните си проблясващи тела. Хванаха го на пет метра от багажния конвейер и за една милисекунда отхапаха краката му.. В един миг неговите бързо търчащи крака си бяха там. В следващия Крейг беше с десет, сантиметра по-къс — стъпалата му заедно със скъпите обувки „Бали“ просто престанаха да съществуват. Нямаше кръв — раните мигновено обгаряха от палещото преминаване на ланголиерите.
Крейг не разбра, че краката му бяха престанали да съществуват. Той търчеше върху чуканчетата на глезените си и когато първата болка пробяга по краката му, ланголиерите свиха в остър завой и се затъркаляха един до друг по настилката. Този път следите им се кръстосаха два пъти, като образуваха полумесец от бетон с черни контури като изображение на луната в детско блокче за оцветяване. Само че този полумесец започна да потъва — и не в земята, защото под повърхността като че ли нямаше земя — а съвсем в нищото.
Този път ланголиерите подскочиха нагоре в съвършен синхрон и скъсиха Крейг до коленете. Той падна, опита се все още да тича, а после се просна и замаха чуканчетата си. Дните на търченето му бяха свършили.
— Не! — закрещя той. — Не, татко! Ще бъда добър! Моля те, махни ги! Ще бъда добър! КЪЛНА СЕ, ЧЕ ОТСЕГА НАТАТЪК ЩЕ БЪДА ДОБЪР, САМО ГИ МАХНИ…
Тогава те отново се нахвърлиха върху него — дърдорещи, мънкащи, жужащи, виещи и той видя как машината за сладолед се размазва в скърцащите им зъби и почувства горещите мехове на тяхната яростна, сляпа жизненост в краткия мит, преди те да започнат да го разкъсват на различно големи парчета.
Последната му мисъл беше: „Как могат краката им да бъдат бързи? Те нямат кра…“
21
Вече се бяха появили няколко от черните неща и Лоръл разбра, че скоро щяха да бъдат стотици, хиляди, милиони, милиарди. Тя чуваше техния мънкащ, нечовешки плач дори през шума на реактивните мотори, ревящи през отворената предна врата, когато Брайън отдели самолета от стълбата и от крилото на „Делта“-та.
Краят на писта 21 беше осеян с големи черни топки — и после следите се устремиха към терминала и се сляха, когато топките, които ги оставяха, се нахвърлиха върху Крейг Туми.
„Май не им попада много често живо месо“ — помисли си тя и внезапно и се повдигна.
Ник Хоупуел затръшна предната врата след един последен невярващ поглед и я затвори здраво. Тръгна назад по прохода между седалките, като се клатеше наляво — надясно като пияница. Очите му сякаш бяха изпълнили цялото му лице. По брадичката му течеше кръв — беше прехапал дълбоко долната си устна. Прегърна с ръка Лоръл и зарови горящо лице в трапчинката между врата и рамото й. Тя го обгърна с ръце и го притисна здраво.
22
Брайън потегли толкова бързо, колкото се осмели, и „Боинг“-ът се засили по пистата за рулиране със самоубийствена скорост. Източният край на летището беше почернял от нахлуващите топки — краят на писта 21 беше изчезнал съвсем и светът зад него го нямаше. Там бялото, неподвижно небе сега обграждаше един свят от начупени черни линии и паднали дървета.
Когато самолетът наближи края на пистата за рулиране, Брайън хвана микрофона и извика:
— Закопчайте се! Закопчайте се! Ако не сте закопчани, дръжте се!
Намали за момент и обърна самолета към писта 33. Докато правеше това, видя нещо, което накара мозъка му да се свие от страх и да започне да вие — огромни части от света, които се намираха на изток от пистата, огромни неправилни парчета от самата действителност пропадаха в земята като товарни асансьори и оставяха след себе си големи, безсмислени парчета празнота.
„Те изяждат света — помисли си той. — Боже, мили Боже, те изяждат света.“
После цялото поле на летището се откри пред него и самолетът на полет 29 отново се насочи на запад — към писта 33, която лежеше пред него открита, дълга и пуста.
23
Когато „Боинг“-ът зави към пистата за излитане, багажните отделения над главите им се разтвориха и пръснаха ръчен багаж по целия главен салон като ужасна градушка. Бетани, която не беше имала време да затегне предпазния си колан, политна в скута на Албърт Коснър. Албърт не обърна внимание нито на скута си, изпълнен с топло момиче, нито на куфарчето, което отскочи от извитата стена на един метър пред носа му. Той виждаше само тъмните, бързи сенки, които се носеха по писта 21 вляво от тях, и блестящите черни следи, които те оставяха след себе си. Следите се сливаха в гигантска яма от чернота на мястото, където преди се намираше зоната за разтоварване на багаж.