„Носят се към господин Туми — помисли си той — или към мястото, където беше господин Туми. Ако не беше излязъл от терминала, вместо него щяха да изберат самолета. Щяха да го изядат — и нас заедно с него — от колелата чак догоре.“
Зад него Боб Дженкинс заговори с треперещ, разтревожен глас: — Сега знаем, нали?
— Какво? — изкрещя Лоръл със странен, беззвучен глас — сякаш не с нейния собствен. В скута и тупна платнена торба. Ник вдигна глава, блъсна я и разсеяно я ритна към прохода.
— Какво знаем?
— Знаем какво се случва с днес, когато днес стане вчера, какво се случва с настоящето, когато то стане бъдеще. То чака — мъртво, празно и изоставено. Чака тях. Чака пазителите на времето от вечността, които винаги тичат отзад, изчистват остатъците по най-ефективния възможен начин — като ги изяждат.
— Господин Туми знаеше за тях — каза Дина с ясен, замечтан глас. — Господин Туми казва, че това са ланголиерите. — В този миг реактивните мотори се включиха на пълна мощност и самолетът се понесе по писта 33.
24
Брайън видя как две от топките се стрелнаха през пистата пред него, обелвайки повърхността на действителността в чифт успоредни следи, които блестяха като полиран ебонит. Твърде късно беше да спре. Докато преминаваше над празните места, „Боинг“-ът потръпваше като мръзнещо куче, но той успя да го задържи на пистата. Натисна дроселните клапи докрай и видя как индикаторът за наземна скорост достигна до критичната точка.
Дори и сега той чуваше онези маниакални дъвчещи, мляскащи звуци… макар че не знаеше дали те звучаха в ушите му или само в объркания му мозък Но това не го интересуваше.
25
Като се наклони над Лоръл, за да погледне през прозореца, Ник видя терминала на Международното летище на Бангор, нарязан на ивици, на квадрати, насечен и изоран. Беше като парчета от мозайка, които изведнъж се залюляха и започнаха да пропадат в безумни бездни от тъмнина.
Бетани Симс изкрещя. До самолета бързо се движеше черна следа, която изяждаше края на пистата. Внезапно тя кривна вдясно и изчезна под тях.
Последва нов ужасен тласък.
— Стигна ли ни? — извика Ник. — Стигна ли ни?
Никой не му отговори. Бледите им, ужасени лица гледаха през прозореца и никой не му отговори. Дърветата бързо преминаваха покрай тях в сиво — зелен облак. В кабината Брайън седеше напрегнато наведен напред и чакаше една от онези топки да подскочи през прозореца и да влезе през него като куршум. Но никоя е го направи.
И последните червени лампички на таблото станаха зелени. Брайън дръпна лоста назад и „Боинг“-ът се вдигна отново във въздуха.
25
В главния салон един мъж с черна брада и кръвясали очи се втурна по прохода, запримигва като бухал срещу спътниците си.
— Близо ли сме вече до Бостън? — попита високо той. — Надявам се да сме, защото искам отново да си легна. Имам дяволско главоболие.
ГЛАВА 9
Сбогом на Бангор. Пътуване на запад през дни и нощи. Да виждаш през очите на другите. Безкрайният залив. Разкъсването. Решението на Брайън. Приземяването. Само за падащи звезди.
1
Самолетът зави рязко на изток и мъжът с черната брада отхвръкна върху ред празни седалки в дъното на главния салон. Той погледна Другите празни седалки около себе си с уплашен, втренчен поглед и стисна очи.
— Господи — промълви той. — Делириум тременс Проклет делириум тременс Най-лошият, което ми се е случвал. — Огледа се уплашено. — Следват буболечките… къде са шибаните буболечки? „Няма буболечки — помисли си Албърт, — но почакай, докато видиш топките. Много ще ти харесат.“
— Закопчай се, приятелю — каза Ник, — и си затвори ус…
Той млъкна и загледа невярващо надолу към летището… или към това място, където беше било летището. Главните сгради ги нямаше, а базата на Националната гвардия в западния край изчезваше. Самолетът прелиташе над растяща бездна от тъмнина, един вечен резервоар, който, изглежда, нямаше край.
— О, мили Боже, Ник — каза неспокойно Лоръл и изведнъж закри очите си с ръце.
Докато прелитаха над писта 33 на височина 500 метра, Ник видя шейсет или сто успоредни линии, които препускаха през бетона и нарязваха пистата на дълги ивици, потъващи в пустота. Ивиците му напомниха за Крейг Туми.
„Къс-с-с-с.“
От другата страна на прохода Бетани със силен шум дръпна сенника на прозореца до Албърт.
— Да не си посмял да отваряш това! — му каза тя със свадлив, истеричен глас.
— Не се безпокой — каза Албърт и изведнъж си спомни, че беше оставил долу цигулката си. Е… без съмнение вече я нямаше. Той рязко захлупи лицето си с ръце.