Да тръгваме — каза Уайът. — До гуша ми дойде тази проклета банда на Клантън.
— Бандата на Далтън, Уайът каза тихо Албърт.
— Не ме е грижа, дори и да е на Джон Дилинджър и Готиния Флойд красивото момче! — възкликна Уайът. — С нас ли си, или не, Ас?
— С вас съм — каза „Аса“ Албърт Коснър с тих, но застрашителен тон на роден убиец. Докосна с една ръка дръжката на револвера си „Бънтлайн“, специална изработка, а другата вдигна към темето си, за да провери дали е на място еврейската му шапчица. На място беше.
— Добре, момчета — каза Док. — Да вървим да пуснем малко кръв на Далтъновци.
Тръгнаха заедно и четиримата и излязоха през двойната врата точно в момента, когато камбаната на баптистката църква на Тумбстоун биеше дванайсет на обяд.
Бандата на Далтън препускаше по главната улица в лудешки галоп, стреляйки безразборно по прозорци и фасади. Изстрелите направиха цистерната пред магазина на Дюк — „Търговия и ремонт на оръжие с гаранция“ — на фонтан.
Айк Далтън пръв видя четиримата мъже на прашната улица — с разкопчани палта, дръжките на пистолетите пред пешовете. Рязко спря коня си, който се вдигна на задните си крака и изцвили, а муцуната му се покри с пяна. Айк Далтън приличаше малко на Рътгер Хоуър.
— Я виж кой бил тук! — ухили се той. Това е Уайът Ърп и хубавичкото му братче Върджил.
Емет Далтън (който приличаше на Доналд Съдър — ланд след месец безсънни нощи) спря до Айк.
— И тяхното хомо — приятелче, зъболекарят — изръмжа той. — Кой друг иска? — после погледна към Албърт и пребледня. Презрителната усмивка на устните му увехна.
Поу Далтън спря коня си до двамата си сина. Беше направо копие на Слим Пикънс.
— Господи — прошепна Поу. — Това е Коснър, Аса!
Франк Джеймс спря до Поу. Лицето му беше с цвета на мръсен пергамент.
— По дяволите, момчета! — извика той. — Нямам нищо против да нападнем един — два града, за да разсеем скуката, но никой не ми каза, че тук ще бъде Евреина от Аризона!
Албърт Коснър — Аса, известен от Седалия до Горещите извори като Евреина от Аризона, направи крачка напред. Ръката му надвисна над дръжката на „Бънтлайн“-а. Изплю встрани тютюна, който дъвчеше, без да сваля студените си сиви очи от дъските за обявления, окачени на пет — шест метра пред него.
— Хайде, почвайте, момчета — каза Евреина от Аризона. — По моите сметки адът не се е напълнил и наполовина.
Бандата на Далтън се хвана за оръжията точно когато от камбанарията на баптистката църква в Тумбстоун в горещия пустинен въздух прозвуча последният удар — дванайсетият на часовника. Аса посегна към револвера си, извади го светкавично и с дланта на лявата си ръка задърпа ударника, изпращайки струя смърт, калибър 45, към бандата на Далтън. В този момент някакво момиченце, което стоеше пред
Хотел „Лонгхорн“, започна да пищи.
„Няма ли някой да накара това копеле да млъкне — помисли си Аса. — Какво й влиза в работата? Аз ще се оправя с Тези тук. Не случайно ме наричат най-бързия евреин на запад от Мисисипи.“
Но писъкът продължи, разсичайки въздуха, който започна да потъмнява, и накрая всичко започна да се разпада.
За миг Албърт изпадна в нищото — загуби се в тъмнината, през която изскачаха и се завъртаха във вихър части от неговия сън. Единствено постоянен беше ужасният писък — звучеше като свирка на забравен върху огъня чайник.
Отвори очи и се огледа. Беше на мястото си в предната част на салона на самолета полет 29. Откъм задната част по пътеката между седалките идваше момиченце на около десет или дванайсет години с розова рокля и смешни тъмни очила.
„Какво е това до някаква кинозвезда ли?“ — помисли си той и неизвестно защо се уплаши. Защо любимият му сън завършваше така странно?
— Хей! — извика той, но леко, за да не събуди, останалите пътници. — Хей, малката! Какво има?
Момиченцето рязко обърна глава към звука на гласа му. Тялото й се обърна миг по-късно и тя се блъсна в една от седалките от централната част на кабината с по четири места на ред. Удари се в нея с бедра, отскочи и падна назад върху страничната облегалка на едно от местата на лявата страна. Падна върху седалката, краката й се вирнаха.
— Къде сте? — крещеше тя — Помощ! Помощ!
— Ало, стюардеса! — извика Албърт разтревожен и разкопча предпазния си колан. Стана, измъкна се от седалката си, обърна се към пищящото момиченце… и спря. Беше се обърнал към задната част на самолета и това, което видя, го накара да замръзне на мястото си.
Първата мисъл, която му мина през ума, беше: „Все пак нямаше нужда да се безпокоя, че ще събудя останалите пътници.“