Докато прелитаха над писта 33 на височина 500 метра, Ник видя шейсет или сто успоредни линии, които препускаха през бетона и нарязваха пистата на дълги ивици, потъващи в пустота. Ивиците му напомниха за Крейг Туми.
„Къс-с-с-с.“
От другата страна на прохода Бетани със силен шум дръпна сенника на прозореца до Албърт.
— Да не си посмял да отваряш това! — му каза тя със свадлив, истеричен глас.
— Не се безпокой — каза Албърт и изведнъж си спомни, че беше оставил долу цигулката си. Е… без съмнение вече я нямаше. Той рязко захлупи лицето си с ръце.
2
Преди да започне отново да завива на запад, Брайън видя какво имаше на изток от Бангор. Нищо. Абсолютно нищо. Гигантска река от чернота се простираше в неподвижен кръгозор от хоризонт до хоризонт под белия купол на небето. Нямаше ги дърветата, нямаше го града, нямаше я самата земя.
„Това е, като да летиш в открития Космос“ — помисли той и почувства как разумът му блокира, както беше направил при пътуването на изток. Отчаяно се опита да се съвземе и да се съсредоточи върху управлението на самолета.
Набра височина бързо в желание да бъде в облаците в желание да закрие това адско зрелище. След това отново насочи самолета на запад. В миговете, вреди да влязат в облаците, той видя хълмовете, горите и езерата, които се простираха на запад от града, видя ги безмилостно прорязвани от хиляди черни линии като паяжина. Видя огромни парчета реалност беззвучно да пропадат в растящата уста на бездната. И Брайън направи нещо, което не беше правил никога в кабината на самолет.
Затвори очи.
Когато ги отвори отново, бяха сред облаците.
3
Този път почти нямаше въздушни бури — както беше предположил Боб Дженкинс, метеорологичните процеси, изглежда, изоставаха като стар часовник. Десет минути, след като беше влязъл в облаците, полет 29 изплува в яркосиния свят, който започваше на 6000 метра. Останалите пътници се спогледаха нервно, после погледнаха към високоговорителите — когато Брайън включи радиоуредбата.
— Вдигнахме се — просто каза той. — Вие всички знаете какво следва: връщаме се точно по пътя, по който дойдохме, и се надявам, че вратата, през която сме влезли, още е там. Ако е там, ще се опитаме да минем през нея.
Спря за момент, после продължи.
— Обратният ни полет ще трае някъде между четири и половина и шест часа. Бих искал да кажа по-точно, но не мога. При нормални обстоятелства полетът на запад обикновено е по-дълъг от полета на изток поради условията на насрещен вятър — но до колкото мога да отсъдя според уредите в кабината, вятър няма. — Брайън направи пауза за миг и после добави: — Освен нас наоколо няма нищо, което да се движи. — За миг радиоуредбата остана включена, като че ли Брайън искаше да добави още нещо. После той я изключи.
4
— Какво става тук, за Бога? — попита с треперещ глас мъжът с черната брада.
Албърт го погледна за миг, после каза:
— Не мисля, че искате да знаете.
— Пак ли съм в болницата? — Мъжът с черната брада уплашено премига срещу Албърт и той изпита внезапно съчувствие към него.
— Е, защо не повярвате, че сте, ако това ще ви помогне?
Мъжът с черната брада за момент продължи да го гледа вцепенен и после обяви:
— Смятам отново да спя. Веднага. — Пусна седалката си назад и затвори очи. За по-малко от минута гръдният му кош започна да се движи нагоре — надолу дълбоко и равномерно и той захърка.
Албърт му завиждаше.
5
Ник леко прегърна Лоръл, после откопча предпазни си колан и стана.
— Отивам отпред — — каза той. — Искаш ли да дойдеш?
Лоръл поклати глава и посочи през прохода към Дина.
— Ще остана с нея.
— Нищо не можеш да направиш, знаеш го — каза Ник. — Боя се, че сега тя е в Божиите ръце.
— Знам — каза тя. — Но искам да остана.
— Добре, Лоръл. — Той нежно прокара дланта си през косата й. — Толкова красиво име. Заслужаваш го.
Тя хвърли поглед към него и се усмихна.
— Благодаря.
— Имаме уговорка за вечеря — не си забравила, нали?
— Не — каза тя, все още усмихната. — — Не съм и няма да забравя.
Ник се наведе и леко я целуна по устата.
— Добре — каза той. — Аз също.
Тръгна напред, а тя леко допря устата си с пръсти, сякаш за да задържи целувката му там, където и беше мястото. Вечеря с Ник Хоупуел — тъмен, тайнствен непознат. Може би със свещи и бутилка добро вино. После още целувки — истински целувки. Всичко това изглеждаше като в някои от приключенията на Арлекин, които понякога четеше. И какво от това? Бяха приятни разкази — пълни със сладки и безболезнени мечти. Не пречеше да помечтае малко, нали?