Разбира се, че не. Но защо й се струваше толкова невероятно мечтата й да се сбъдне?
Тя откопча и своя колан, прекоси прохода и сложи ръка върху челото на момичето. Трескавата пот, която беше усетила преди, беше изчезнала — сега кожата на Дина беше восъчно хладна.
„Мисля, че си отива“ — беше казал Руди малко преди да започнат бягството си към самолета. Сега думите му се върнаха и отекнаха в главата на Лоръл с горчива сигурност. Дина поемаше въздух на пресекулки, гърдите й едва се вдигаха и спускаха под ремъка, който здраво притискаше тампона от покривка към раната й.
Лоръл с безкрайна нежност отмахна косата от челото на момичето и помисли за онзи странен момент в ресторанта, когато Дина беше протегнала ръка и беше сграбчила крачола на Ник.
„Не го убивайте… той ни трябва.“
„Ти ли ни спаси, Дина? Ти ли стори нещо с господин Туми, нещо, което ни спаси? Ти ли го накара по някакъв начин да размени живота си срещу нашия?“
Помисли, че може би се беше случило нещо такова… и осъзна, че, ако беше вярно, това момиченце, сляпо и тежкоранено, беше направило съдбоносно решение в своята тъмнина.
Наведе се напред и целуна хладните, затворени клепачи на Дина.
— Дръж се — прошепна тя. — Моля те, дръж се Дина.
6
Бетани се обърна към Албърт, хвана двете му ръце своите и попита:
— Какво ще стане, ако горивото се развали — Албърт я погледна сериозно и мило.
— Знаеш отговора, Бетани.
— Можеш да ме наричаш Бет, ако искаш.
— Добре.
Тя извади цигарите си, погледна към надписа „не пушете“ и отново ги прибра.
— Да — каза тя. — Знам. Разбиваме се. Край на историята. И знаеш ли какво?
Той поклати глава с лека усмивка.
— Ако не можем да намерим тази дупка отново, надявам се, че капитан Енгъл няма дори да се опита да приземи самолета. Надявам се да избере някоя хубава висока планина и да ни блъсне във върха й. Видя ли какво се случи с онзи луд човек? Не искам това да се случи с мен.
Тя потрепери и Албърт я прегърна с една ръка. Бетани го погледна съвсем искрено. — Искаш ли да ме целунеш?
— Да — каза Албърт. — Ами хайде тогава. Стига си чакал. Албърт я послуша. Беше едва третият път, когато най-бързият евреин на запад от Мисисипи целуваше Е момиче, и беше чудесно. Можеше да си прекара цялото обратно пътуване с устни, прилепнали към устните на това момиче, без да се тревожи за нищо. — Благодаря ти — каза тя и сложи глава върху рамото му. — Имах нужда от това.
— Е, ако отново почувстваш нужда, просто поискай — каза Албърт.
Тя погледна към него удивена.
— Имаш ли нужда да поискам, Албърт?
— Смятам, че не — провлечено каза Евреина.
7
Ник беше спрял по пътя си към кабината, за да говори с Боб Дженкинс — беше му дошла наум една изключително неприятна идея и той искаше да попита писателя за нея.
— Смяташ ли, че тук горе може да има някое от онези неща?
Боб помисли за момент.
— АКО се съди ПО това, което видяхме в Бангор, мисля, че не. Но е трудно да се каже, нали? В такива ОБСТОЯТЕЛСТВА всички облози са изгубени.
— Да. Прав си. Всички облози са изгубени — Ник спря за момент. — А какво става с твоето разкъсване на времето? Би ли оценил какви са ни шансовете да го намерим отново?
Боб Дженкинс бавно поклати глава.
Руди Уоруик заговори зад тях и стресна и двамата.
— Не ме попитахте, но аз все пак ще ви кажа мнението си. Оценявам ги на едно на хиляда.
Ник се замисли върху това. След миг лъчезарна усмивка озари лицето му.
— Съвсем нелоша вероятност — каза той. — Особено когато вземеш предвид каква е алтернативата.
8
След по-малко от четирийсет минути синьото небе, през което се движеше полет 29, започна да потъмнява. Бавно то премина през тъмносиньо, после стана тъмновиолетово. Както си седеше в кабината, наблюдаваше уредите и си мечтаеше за чаша кафе, Брайън се сети за една стара песен: „Когато виолетовият мрак премине… над заспалите градини…“
Тук нямаше градини, но той видя първите звезди, които светнаха на небесния свод като късчета лед. Имаше нещо сигурно и успокояващо в появата на старите съзвездия — едно по едно, на старите им места. Не знаеше как си бяха останали същите, когато толкова много неща бяха излезли от релсите, но се радваше, че е така.
— Става по-бързо, нали? — каза Ник зад него.
Брайън се завъртя на седалката си и го погледна.
— Да. Мисля, че след малко „дните“ и „нощите“ ще преминават толкова бързо, колкото щрака затворът на фотоапарат.
Ник въздъхна.
— А сега ние правим най-трудното от всичко.