Чакаме да видим какво ще стане. И се молим по малко, нали така?
— Няма да ни заболи от това. — Брайън хвърли продължителен, преценяващ поглед към Ник Хоупуел. — Аз отивах в Бостън, защото бившата ми жена е загинала в един глупав пожар. Дина отиваше, защото куп доктори са и обещали нови очи. Боб отиваше на конгрес, Албърт — на музикално училище, Лоръл — на почивка. Ти защо отиваш в Бостън, Ник? Изповядай се. Настанал е часът.
Ник го изгледа замислено и дълго и после се засмя.
— Добре, защо не? — — попита той, но Брайън не беше толкова глупав, за да повярва, че този въпрос е насочен към него. — Какво означава грифът „Свръх — секретно“, когато току-що си видял група побъркани убийци, които намотават света като стара черга?
Той се засмя отново.
— Съединените щати не са монополисти на пазара за мръсни трикове и тайни операции — каза той на Брайън. — Ние, от Албион, сме забравили повече гнусни измами, отколкото вие — малките, някога сте знаели. Ние сме прескачали до Индия, Южна Африка, Китай и онази част от Палестина, която после стана на Израел. Този път сигурно сме участници в състезание по надпикаване с твърде силни противници, нали? Въпреки това ние — британците, твърдо вярваме в плаща и кинжала, а прословутото МИ 5 не се вижда, но е навсякъде. Прекарал съм осемнайсет години във въоръжените сили, Брайън, а последните пет от тях — в отдела за специални операции. За този период съм имал доста странни задачи — някои от тях невинни, други страшно отвратителни.
Навън вече беше пълен мрак и звездите блестяха като пайети върху официална дамска вечерна рокля.
— Бях в Лос Анджелис — всъщност на почивка, — когато ми се обадиха и ми казаха да отлетя за Бостън. Изключително кратко съобщение беше и след като четири дни бях прекарал с раница на гърба в планината Сан Габриел, бях смъртно уморен. Затова, когато Събитието на господин Дженкинс се случи, бях заспал дълбоко. В Бостън има един човек… или имаше… един известен политик. От онези, които дърпат конците зад кулисите. Този човек — за простота ще го нарека господин О’Баниън — е много богат и е запален поддръжник на Ирландската републиканска армия. Прехвърлил е милиони долари за дейност, които някои наричат Бостънски благотворителен фонд, и ръцете му са изцапани с доста кръв. Не само на британски войници, но и на деца в училищни дворове, жени в обществени перални, бебета, разкъсани на парчета в количките им. Той е идеалист от най-опасния вид: човек, който никога не се занимава сам с клането, човек, пред чиито очи никога не попада откъснат крак в някоя мръсна канавка — изобщо нищо, което може после да го принуди да промени начина си на действие.
— И ти трябваше да убиеш този О’Баниън?
— Само, ако ми се наложеше — каза хладнокръвно Ник. — Той е много богат, но това не е единственият проблем. Той е тотален политик и, знаеш ли. Има и други пръсти, освен този, който използва, за да разбърква манджата в Ирландия. Той има много американски приятели и някои от приятелите му са и наши приятели… такава е природата на политиката — игра на заплитане и разплитане, игра на от хора, повечето от които би трябвало да се затворят в стаи с гумени стени. Убийството на господин О’Баниън би било голям политически риск. Но той държи до себе си едно пиленце. Нея трябваше да убия.
— Като предупреждение — каза Брайън с нисък, омаян глас.
— Да — като предупреждение.
Почти цяла минута двамата седяха в кабината и се гледаха. Единственият звук беше сънливото жужене на реактивните мотори. Очите на Брайън бяха невярващи и някак много млади. Ник просто изглеждаше изтощен.
— Ако се измъкнем от това — каза накрая Брайън, — ако се върнем обратно, ще продължиш ли с изпълнението?
Ник поклати глава. Направи го бавно, но с голяма решителност.
— Смятам, че ми се случи това, което адвентистите наричат „прераждане на душите“, стари приятелю.
— Вече никакво среднощно прокрадване или специални поръчения за Никълъс, момчето на госпожа Хоупуел. Ако се измъкнем живи и здрави — предположение, което точно сега намирам за твърде несигурно, — мисля да се оттегля.
— И какво ще правиш?
Ник го погледна замислено за момент и после каза:
— Ами… предполагам, че мога да тръгна на уроци по летене.
Брайън избухна в смях. След миг към него се присъедини Никълъс, момчето на госпожа Хоупуел.
9
След трийсет и пет минути дневната светлина отново започна да прониква в главния салон на самолета. След още три минути стана нещо като ранна утрин; след петнайсет минути можеше да се нарече пладне.
Лоръл се огледа и видя, че незрящите очи на Дина бяха отворени.