И все пак, бяха ли те незрящи изцяло? В тях имаше нещо — нещо неуловимо, което я удивляваше. Тя усети как в нея пропълзява чувство на непознат трепет — чувство, което почти граничеше със страха.
Протегна ръка и нежно хвана една от ръцете на Дина.
— Не се опитвай да говориш — каза тя тихо — Ако си будна, не се опитвай да говориш, Дина — само слушай. Ние сме във въздуха. Връщаме се обратно и всичко ще бъде наред — обещавам ти.
Ръката на Дина се стегна около нейната и след миг Лоръл усети, че момиченцето я дърпа към себе си. Тя се наведе над завързаната носилка. Дина заговори с тъничък гласец, който се стори на Лоръл като точен умален модел на предишния й глас.
— Не се тревожи за мен, Лоръл. Аз получих… каквото исках.
— Дина, не трябва да?
Невиждащите черни очи се обърнаха към гласа на Лоръл. Лека усмивка се плъзна по окървавената уста.
— Аз видях — й каза този тъничък глас, чуплив като стъкло. — Видях през очите на господин Туми. Отначало, и после накрая. Накрая беше по-добре. В началото всичко му изглеждаше подло и отвратително. Накрая беше по-добре.
Лоръл я погледна с безпомощно учудване. Ръката на момичето пусна ръката й и се повдигна трепереща, за да докосне бузата й.
— Той не беше толкова лошо момче, знаеш ли? — Тя се закашля. От устата й бликнаха малки капки кръв.
— Моля те, Дина — каза Лоръл. Внезапно усети, че почти може да вижда през сляпото момиченце, и това я изпълни с чувство на вкаменяваща, хаотична паника. — Моля те, не се опитвай повече да говориш.
Дина се усмихна:
— Аз те видях — каза тя. — Ти си прекрасна, Лоръл, всичко беше прекрасно… дори и нещата, които бяха мъртви. Беше така чудесно да… знаеш ли… просто да виждаш.
Тя пое една от мъничките си глътки въздух, изпусна я и просто не пое следващата. Незрящите й очи сякаш гледаха далеч зад Лоръл Стивънсън.
— Моля те, дишай, Дина — каза Лоръл. Хвана ръцете на момичето и ги целуна — като че ли с целувки можеше да вдъхне живот на това което вече не беше живо. Не беше честно Дина да умре, след като беше спасила всички — никой Бог не можеше да изисква такава жертва — нито дори за хора, които са — ми по някакъв начин бяха прекрачили извън времето, — Моля те, дишай, моля, моля, моля. Дишай!
Но Дина не дишаше. След много време Лоръл върна ръцете на момичето в скута му и се загледа втренчено в бледото му, спокойно лице. Зачака собствените й очи да се напълнят със сълзи, но сълзи нямаше. Все пак сърцето я болеше от силна мъка. А в мозъка й отекваше дълбок и яростен протест:
— Не е честно! Не е честно! Върни я, Господи? Върни я, проклет да си, върни я, просто я ВЪРНИ!
Но Бог не я върна. Реактивните мотори вибрираха равномерно, слънцето огряваше окървавения ръкав на красивата пътна рокля на Дина в ярък овал и Бог не я върна. Лоръл погледна към другата страна на салона и видя как Албърт и Бетани се целуват. Албърт докосваше една от гърдите на момичето през фланелката й — леко, нежно, почти религиозно. Те като че ли извършваха някакъв ритуал — символично представяне на живота и онази упорита, неуловима искра, която носи живот пред лицето на най-ужасните обрати и нелепите завои на съдбата. Лоръл отмести погледа си с надежда от тях към Дина… но Бог не я беше върнал.
Бог не я беше върнал.
Лоръл целуна неподвижната буза на детето и после вдигна ръка към лицето му. Пръстите и спряха само на два сантиметра от клепачите й.
„Видях през очите на господин Туми. Всичко беше прекрасно… дори и нещата, които бяха мъртви. Беше така чудесно да виждаш.“
— Да — каза Лоръл — Мога да понеса това.
И остави очите на Дина отворени.
10
Полет 29 на „Американ прайд“ летеше на запад през дни и нощи, преминаваше от светлина в мрак и пак от светлина в мрак, като че ли летеше през голям, лениво движещ се парад от дебели облаци. Всеки цикъл беше малко по-кратък от предишния.
След малко повече от три часа облаците под тях се свършиха — точно над същото място, откъдето бяха започнали при полета им на изток. Брайън можеше да се обзаложи, че фронтът не се е помръднал и с метър. Големите равнини лежаха под тях — огромна тиха пъстроцветна земя.
— Тук няма и следа от тях — каза Руди Уоруик. Нямаше нужда да уточнява за какво говори.
— Да — съгласи се Боб Дженкинс. — Изглежда, сме ги надбягали — или в пространството, или ВЪВ времето.
— Или и в двете — вметна Албърт.
Но не бяха. Когато самолетът прекоси Скалистите планини, отново започнаха да виждат долу черните линии — от тази височина тънки като конец. Движеха се нагоре и надолу по гладките каменни склонове и чертаеха не съвсем безсмислени фигури в сиво — синия килим от дървета. Ник застана до предната врата И се загледа през шпионката. Шпионката създаваше странен увеличаваш ефект И скоро той откри, че може да вижда, по-добре, отколкото би желал. Докато гледаше, две от черпите линии се разделиха, понесоха се по един назъбен, заснежен връх, срещнаха се на отвъдната му страна, пресякоха я и се понесоха надолу по другия наклон в различен посоки. Зад тях целият връх на планината пропадна в себе си, като остави нещо, което изглеждаше като вулкан с огромен мъртъв кратер.