— Не можа да стигне до операцията — каза той.
— Да.
— А Лоръл добре ли е?
— Горе — долу.
— Ти я харесваш, нали?
— Да — каза Ник, — Имам приятели, които биха се изсмели, ако разберат, но аз наистина я харесвам. Малко е ревлива, но е смела.
Брайън кимна.
— Е, ако се върнем, пожелавам ви всичко най-хубаво.
— Благодаря. — Ник отново седна на мястото на втория пилот. — Мислех върху въпроса, който ми зададе преди. За това, какво ще направя, когато и ако излезем от тази каша… Предполагам, че може би все пак в края на краищата ще се заема с господин О’Баниън. Както го виждам, той не се различава толкова от вашия приятел Туми.
— Дина помоли да пощадим господин Туми — напомни Брайън. Може би това е нещо, което трябва да се прибави в уравнението.
Ник кимна. Направи го, като че ли главата му беше станала твърде тежка за врата му.
— Може би е така.
— Слушай, Ник. Извиках те отпред, защото ако разкъсването на времето на Боб наистина съществува, ние трябва да се приближим до мястото, където сме преминали през него. Ние — ти и аз, ще се качим заедно в наблюдателницата. Ти вземаш десния борд и десния център; аз ще взема левия борд и левия център. Ако видиш нещо, което прилича на разкъсване на времето, свирни.
Ник впери в Брайън големите си, невинни очи.
— Ще търсим разкъсване на времето тип „еди-какво си“, или пък мислиш, че по-скоро ще бъде подобно на „еди-що си“, а, приятелю?
— Много смешно. — Брайън почувства как против волята му по устните му пробяга усмивка. — Нямам ни най-малка представа как ще изглежда и дори дали ще успеем да го видим изобщо. Ако не можем, ще стане голяма бъркотия — може да се е преместило встрани или да си е сменило височината. В сравнение с това намирането на игла в копа сено би било детска игра.
— А как сме с радарите?
Брайън посочи към цветния радарен монитор.
— Нищо, както виждаш. И няма какво да се чудиш. Ако пилотите преди мен бяха видели това проклето нещо на радара, никога не биха преминали през него.
— Да — никога мрачно каза Ник.
— Все пак не е толкова сигурно. Може да са го видели твърде късно и да не са могли да го избегнат. Реактивните самолети се движат бързо и екипажите им не прекарват цялото време на полета в претърсване на небето за какво ли не. Не са принудени да го нравят — за тази цел си има наземни диспечери. След вървите трийсет-трийсет и пет минути полет главите външни задачи на екипажа са изпълнени. Птицата е в небето, излязла е от въздушното пространство на Лос Анджелис, сигналът против сблъскване е включен и бипва на всеки деветдесет секунди, за да покаже, че работи. Инерциалната навигационна система е напълно програмирана — това става дори преди самолетът да се отдели от земята — и казва на автопилота какво да нрави. Ако се съди по вида на кабината, първият и вторият пилот са били в почивка за кафе. Може би са седели тук, гледали са се, говорили са си за последния филм, който са гледали, или за това колко са похарчили в „Холивуд Парк“. Ако в момента, преди да стане Събитието, тук отпред е била и някоя от стюардесите, значи е имало поне още един чифт очи, но ние знаем, че не е имало. Когато това се е случило, пилотите са пиели кафето си с датски сладкиши, а стюардесите са се приготвяли за сервиране на напитки на пътниците.
— Изключително подробен сценарий — каза Ник. — Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си?
— В момента бих се опитал да убедя когото и да било.
Ник се усмихна и отиде до десния прозорец. Очите му неволно се спуснаха надолу — към мястото, на което трябваше да бъде земята, и отначало усмивката му замръзна, след Това изчезна от лицето му. Коленете му се подкосиха. Той опря ръка в стената, за да се успокои.
— По дяволите — каза Ник с немощен, потиснат глас
— Не е много приятно, нали? Ник погледна към Брайън. Очите му блуждаеха, лицето му бе пребледняло.
— Цял живот — каза той, — когато съм чувал, че хората говорят за голямото всеядно, съм си мислил за Австралия, но не е така. Това е голямото всеядно ей там долу.
Брайън отново провери инерциалната навигационна система и картите — направи го бързо. На една от картите беше означил малък червен кръг — тъкмо навлизаха във въздушното пространство, очертано от него.
— Можеш ли да направиш това, което искам от тебе? Ако не можеш, просто кажи. Гордостта е лукс, който не можем?
— Разбира се, че мога — промърмори Ник. Беше откъснал очи от огромната черна яма под самолета и вече оглеждаше небето.
— Ех, да знаех какво точно търся.
— Мисля, че ще го познаеш, когато го видиш. — каза Брайън. И след миг добави — Ако го видиш.